Окото на света

Все още докосваше сайдин, мъжката половина, която задвижваше вселената, която въртеше Колелото на Времето, и усещаше мазната поквара, опетнила повърхността му, покварата на противоудара на Сянката, омърсяването, което бе съсипало света. Заради него. Заради гордостта, с която бе повярвал, че хората могат да се изравнят със Създателя, че могат да оправят онова, което Създателят бе сътворил, а те бяха разрушили. В гордостта си го беше повярвал.

Привлече Верния извор дълбоко, все по-дълбоко, като човек, умиращ от жажда. В бързината бе привлякъл повече от Единствената сила, отколкото можеше да прелива без помощ; кожата му сякаш пламна. Изпъна се и се насили да поеме още, опита се да я поеме цялата.

— О, Светлина, прости ми! Илиена!

Въздухът стана на огън, огънят — на втечнена светлина. Мълнията, връхлетяла от небесата, можеше да изгори и ослепи всеки, който би обърнал взор към нея дори и за миг. Връхлетя от небесата и прониза Луз Терин Теламон, прониквайки в земните недра. Камък се превърна на пара от допира й. Земята се скърши и се сгърчи като жива твар в предсмъртна агония. Миг само просъществува светлият стълб, свързал земята с небето, но след като се скри, земята продължи да се гъне като бурно море. Разтопена скала изригна на петстотин стъпки във въздуха и стенещата повърхност се надигна под нея, тласкайки горящите пръски още по-нагоре, още по-нависоко. От север и юг, от изток и запад вятърът зави на смърт, помитайки дървета като сухи вейки, пищящ и виещ, връхлетял сякаш да помогне на израстващата планина да достигне самото небе. Самото небе.

Най-сетне вятърът утихна и земята се стаи с глух ропот. И следа не остана от Луз Терин Теламон. Там, където бе стоял, сега на мили високо към небето се издигаше планина, а от прекършения й връх още се стичаше лава. Широката права река бе избутана в дъга встрани от планината и там тя се раздели на две, а по средата изникна остров. Сянката на планината почти покриваше острова; просна се по земята като зловеща ръка на пророчество. Дълго време единственият звук бе глухият, сърдит тътен на земята.

На острова въздухът просветна и се сгъсти. Мъжът в черните одежди се изправи и се взря в страховитата планина, стръмно възвисила се сред равнината. Лицето му се изкриви от гняв и презрение.

— Няма да се измъкнеш така лесно, Драконе. Между нас нищо не е свършило. И няма да свърши, чак до края на Времето.

После изчезна, а планината и островът останаха сами. Стаени.