Светът на Габриел Гарсия Маркес
- Автор: Наземи Фани
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на Габриел Гарсия Маркес». Краткое содержание книги:
Множество епизодични образи от „На полковникът няма кой да му пише“ добиват плътност и дълбочина в романа „Лошият час“. Връзката между двете произведения е преди всичко в аналогичния климат, който цари в тях. Мястото, където се развива действието, е същото, същи са и героите, морално укрепнали с развитието на повествованието: полковникът, лекарят, кметът.
В романа „Лошият час“ злостните клеветнически памфлети (загатнати още в „Обрулени листа“), които тайнствено се появяват по стените и носят цялата сюжетна тъкан на романа, крият подобно на петела символичен смисъл, но за разлика от петела, памфлетите действуват като агенти-разрушители, предизвикват кошмарната разруха на въображаемата действителност.
Колкото повече се вглъбяваме в многобагреното повествование на Маркес, откриваме как един предмет от всекидневната действителност се превръща в предвестник на невероятни промени, придобива загадъчни очертания, или обратното, създание на въображението действува с вулканична сила върху обективната действителност и скоро придобива всекидневно звучение, произлязло от магическото, то достига до реалното.
Хората от „Лошият час“, угнетени от жегата, от политическото и социално потисничество, биват покорени от памфлетите, които внасят магически елемент в действителността. Дотогава бегло засегнат, в този роман вече магическият елемент се чувствува по-ясна, в „Сто години самота“ добива покоряващо присъствие и неизменно се долавя в по-сетнешните разкази на Маркес. Разказите от сборника „Погребението на Мама Гранде“ (1962) — „Вторник следобед“, „Някой такъв ден“, „Необикновената вечер на Балтасар“, „Вдовицата на Монтиел“ и разказът, чието име носи книгата, ни поднасят обстановка и герои, вече пресъздадени е „Сто години самота“, а още преди това в „Обрулени листа“. Тематично тези разкази, чието действие се развива в Макондо, повтарят елементи от фантастичния Маркесов свят: иронията, падението, самотата и жестокостта на кметове и политически вождове. С акробатични скокове от реалното във въображаемото Маркес създава ту фантастични, ту митични картини на една литература, която по думите на Астуриас и Алехо Карпентиер се влива в Потока на „магическия реализъм“, където изчезва гранивата между действително и фантастично.
Още в самото начало разказът „Погребението на Мама Гранде“ пренася читателя не в света на историческата хроника, а в действителността на един факт, преработен от трескавото въображение на хората, факт, пречупен през призмата на народната фантазия, която превръща действителността в мит и легенда. Този процес и неговите последици е предварително усетен от автора, който бърза да разкаже историята, „преди да са успели да дойдат историците“, за да я оголят и лишат от колорита на фантастичното й великолепие.
Този разказ фантазия, в който се редуват миналото и настоящето, е хроника за живота на латифундистката Мама Гранде, владетелка от двадесет и втората си до деветдесет и втората си година на смъртта й — на земята, водите, къщите, петте общини и шестте селца в окръга на Макондо. Съзнателното преувеличаване на фактите в разказа довежда до издигането в символ на този свят, който би могъл да бъде открит навсякъде в Америка, свят, в който самовластието, корупцията и алчността на управляващите достига смайващи размери.
Вече споменахме, че множество елементи от обективната действителност в прозата на Маркес се преплитат с въображаемата: петелът, дъждовете, чумната епидемия, памфлетите, а в разказа „Необикновената вечер на Балтасар“ — клетката за птици, компоненти, които определят сливането на реалното и фантастичното. Клетката на Балтасар е най-обикновен предмет, който предизвиква необикновени ситуации, изтръгва майстора от заобикалящата го действителност и го потапя в невиждана фантазия. За Балтасар, който с огромно удоволствие измайсторява клетката, самият предмет няма парична стойност, той е по-скоро въплъщение на живота му, външен израз на призванието и майсторлъка му. Трагедията на Балтасар не е в ниската цена, с която се заплаща трудът му, а в това, че се е откъснал от обществото, чийто главен еталон е парата. Действията му не го водят към приобщаване към това общество, като едновременно го накарат да се опълчи срещу него, а по-скоро издават стремеж да се измъкне, да избяга по пътя на химерите, фантазиите и съновиденията.