Светът на Габриел Гарсия Маркес

„Обрулени листа“ е изходен пункт на Маркесовото творчество. Елементи, герои и факти, само загатнати или внушени в този роман, се проектират, повтарят се, придобиват все по-голяма тъждественост и независимо развитие в следващите му произведения, за да достигнат до велик и обобщаващ символ в романи „Сто години самота“.

Както се случва в много разкази на Маркес, които имат фрагментарен характер, моментите на прекъснатост в една непрекъсната белетристична материя могат да бъдат цялостно асимилирани само ако отново бъдат върнати към извора, към началото. Именно затова „Монолог на Исабел, докато гледа как вали в Макондо“, замислен като отделна глава от романа „Обрулени листа“, придобива вид на самостоятелен разказ. Този път злините, които връхлитат Макондо и вещаят скорошната му гибел, не са нито банановата компания, нито омразата, нито необузданата човешка вихрушка, нито чумата, а небивали дъждове, които разяждат живота, изравят гробовете и влачат по улиците порой от мъртъвци. В този разказ Маркес възкресява древните легенди на своя народ и придава на природното явление стойността на символ. Дъждът се превръща в символ на опустошението и разрухата, които сполетяват Макондо. Като се изхожда от контекста на романа „Обрулени листа“, който всъщност е послужил за основа на разкази, става ясно, че Макондо се разорява не само от природни стихии, но и от историко-политически фактори.

„На полковникът няма кой да му пише“ (1961), творба, свързана с романа „Лошият час“ (1962), разширява въображаемия хоризонт на Макондо, към което се прибавя едно безименно село, където се развива действието в разказа. И тук се долавят отзвуци от „Обрулени листа“; появяват се отец Анхел, херцог Марлбъроу, полковник Буендия и други герои, елементи и мотиви, които свързват разказа с първия роман на Маркес. Още веднъж ясно се вижда сложната вътрешна връзка между една или друга творби на Маркес. Но докато романът „Обрулени листа“ отразява действителността предимно от позициите на феодалната аристокрация — основателите на Макондо, — чието бъдеще бива ограбено от бурния напредък на капитализма и чиято духовна инерция отравя въздуха и ги повлича към бездната на самотата, в „На полковникът няма кой да му пише“ виждаме действителността през очите на малоимотните средни слоеве, които внасят нови морални стойности: надеждата, че ще настъпи промяна в тяхното съществувание. Старият полковник, участник в хилядодневната война, очаква с мъчително безпокойство всеки петък писмото, което ще го измъкне от немотията и лишенията. Така както писмото подхранва илюзията на очакването, друг един символ — бойният петел, наследен от сина на полковника, от младежа, застрелян от един полицай за разпространяване на нелегални пропагандни материали, внася в разказа нова вяра. Той не е, както твърдят някои критици, символ на отчаянието и безизходицата, а тъкмо обратното, петелът, е носител на надеждата, той внася нещо ново, вещае промяна. Победата на бойния петел не само обобщава вярата на полковника в идващите по-добри дни, но така също олицетворява политическата победа, отпора на цялото село срещу насилието, той е, в края на краищата, символ на победата на убития син.