Цар Плъх

— Не се безпокойте, съвпада… сър — обади се Царя.

— Аз не се безпокоя. Ти би трябвало да се безпокоиш — каза Грей и му върна часовника, който можеше да осигури на собственика си храна за цели шест месеца.

Царя го нахлузи обратно на ръката си и започна да прибира портфейла и другите вещи.

— А, да пръстенът! — сети се внезапно Грей. — Искам да го проверя и него.

Но пръстенът също беше включен в описа като „златен пръстен с печат на клана Гордън“. Отстрани имаше рисунка на печата.

— Откъде шотландски пръстен у американец? Грей му бе задавал този въпрос стотици пъти.

— Спечелих го на покер — отговори Царя.

— Забележителна памет имаш, ефрейтор — каза Грей и му го върна.

Той нито за миг не се бе съмнявал, че пръстенът и часовникът ще съвпаднат с включените в описа вещи. Обискът бе просто претекст, изпитваше почти мазохистично желание да бъде близо до избраната жертва поне за миг. Отначало знаеше, че Царя няма да се предаде лесно. Мнозина се бяха опитвали да го хванат натясно, но той винаги се измъкваше сух, защото бе умен, предпазлив и много хитър.

— Как става така, че ти имаш толкова много, а ние, останалите, нямаме нищо? — рязко запита Грей, разкъсван от завист заради часовника и пръстена, заради цигарите, кибрита и парите.

— Не знам… сър. Чист късмет!

— Откъде са тези пари?

— Спечелих ги на комар… сър. Царя бе учтив. Винаги казваше „сър“ на офицерите и им козируваше — на всички — дори на англичаните и на австралийците. Но знаеше, че те долавят безграничното му презрение и към обръщението, и към козируването. „Човекът си е човек, независимо от произхода, чина или службата — така мислеше той. — Ако го уважаваш, наричаш го «сър». Ако не го уважаваш, майната му! Само скапаняците държат на тия идиотщини, затова много здраве на всичките!“ Сложи си пръстена, закопча джобовете на ризата и духна някаква прашинка от яката и.

— Свободен ли съм… сър? — попита той.

В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше Сцената.

— Сержант, бихте ли ми дали малко вода? Мастърс уморено се запъти към манерката, откачи я от стената и му я подаде:

— Заповядайте, сър.

— Тая е вчерашна — каза Грей, макар да знаеше, че не е. — Напълни прясна.

— Сутринта я сипах — отвърна Мастърс. После излезе навън, поклащайки глава.

Грей остави тишината да изпълни бараката, а Царя стоеше невъзмутим и чакаше. Лек ветрец прошумоля сред листата на кокосовите палми, които се извисяваха над джунглата, недалеч от оградата, и донесе мирис на дъжд. Черни облаци вече обрамчваха небето и скоро щяха да го затулят напълно. После прахта щеше да се превърне в кал, а въздухът да натегне от влага и да стане приятен за дишане.

— Една цигара… сър? — предложи Царя. Фабрична цигара Грей бе пушил за последен път преди две години. На двадесет и втория си рожден ден. Той се втренчи в пакета — да, искаше една цигара, всичките ги искаше. Сетне отвърна мрачно: