Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
Лоримър таеше противоречиви чувства към Виена, повечето неприязнени, като се започне с факта, че до тук се стигаше трудно със самолет. Просто нямаше директен полет. Трябваше да се прехвърли или в Лондон, или в Брюксел. Днес, тъй като му се налагаше да пристигне колкото е възможно по-бързо, той мина през Лондон. Макар да се наложи да лети допълнително час и половина, той пристигна два часа по-рано, отколкото през Брюксел.
Имаше възможност да се качи и на влака, разбира се, ала подобно пътуване с „Моцарт“ щеше да трае цяла вечност. Когато бе възможно, Лоримър възлагаше на някой от хората си да се занимава с възникналите във Виена въпроси.
Градът, разбира се, беше много красив. Лоримър го възприемаше като столицата на отдавна несъществуваща империя. Само че тук бе безбожно скъпо — не че това го притесняваше — и се усещаше известно расистко отношение. Затова пък в Париж нямаше и намек за подобно нещо и тъкмо по тази причина Лоримър обичаше Франция като цяло, но най-вече Париж.
Побърза да се отърси от неприятните мисли, за да се разведри. Макар жените в Париж да бяха чудесни, той обичаше да се наслади на малко разнообразие. Тук, във Виена, винаги можеше да си осигури пищна блондинка, полякиня или рускиня, което невинаги бе възможно в Париж.
Жан-Пол Лоримър така и не се ожени. Бе посветил живота си на кариерата и отначало нямаше нито време, нито пари, а когато си извоюва поста, който му осигуряваше достатъчно средства, за да се ожени, се оказа, че времето не му достига.
Преди десетина години гледа един филм, в който актьорът Майкъл Кейн играеше ролята на висш дипломат, на който така и не му бе останало време да си намери съпруга, затова ползваше услугите на скъпо платени проститутки. Макар и с нежелание, Жан-Пол призна, че има много общо с героя на Кейн.
Апартаментът, към който Лоримър се бе отправил, беше виенската квартира на Анри Душон, ливанския му бизнес партньор. Анри, също като Лоримър, бе от африканско потекло — с известни арабски примеси, разбира се, но бе чернокож, висок и по-слаб — също като него никога не се бе женил и също като него харесваше пищни блондинки.
Анри обаче имаше слабост и към млади атлетични русокоси мъже — очевидно наследството на Близкия изток си казваше думата — но бе усетил, че Жан-Пол се чувства неловко в подобна компания, и ги отпращаше да си вървят, когато Жан-Пол идваше, а на тяхно място осигуряваше пищни русокоси полякини, по каквито си падаха и двамата. Понякога ги събираше по четири, дори по шест.
„Защо да не се позабавлявам; един господ знае какво ще се случи утре.“
Никой не отвори, когато Жан-Пол позвъни на вратата.
Анри не се бе обадил и сутринта, когато Жан-Пол му телефонира от Париж, за да го предупреди, че пристига. Беше набрал номера от служебен телефон — не от личния, — за да не може никой да проследи разговора до него; по същата причина не остави и съобщение на телефонния секретар.
Въпреки това знаеше, че Анри е във Виена, защото, когато го нямаше, той изключваше телефона и сигналът „свободно“ се чуваше безкрайно дълго, а секретарят така и не се включваше.
Жан-Пол изчака точно деветдесет секунди — следеше времето по часовника си „Омега“, докато оглеждаше „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица, отвеждаща на мястото, където фелдмаршал Радецки разположил щабквартирата си, когато турците били пред портите на Виена — преди да пъхне ключа в бравата.
Един господ знае какво вършеше Анри и може би не искаше да го прекъсват така бързо и неочаквано. Бе проява на елементарно възпитание да му даде деветдесетте секунди време.
Щом отвори вратата, чу музиката — Жан-Пол реши, че е Барток, — което означаваше, че Анри си е вкъщи.
— Анри — провикна се той. — C’est moi, Жан-Пол.
Отговор не последва.
Докато влизаше в апартамента, усети миризма, която не успя да познае. Вратата от хола към спалнята на Анри бе отворена. Леглото бе разхвърляно, ала празно.
Жан-Пол откри Анри в тясната стаичка, която Душон от суета наричаше кабинет.
Видя го седнал на кожения стол с висока облегалка пред бюрото. Ръцете му бяха завързани за облегалките с кожени каиши. Беше чисто гол. Гърлото му бе прерязано — толкова дълбоко, че главата всеки миг можеше да се откъсне.
Закръглените му космати гърди бяха оплескани в кръв; от устата му също се бе процеждала кръв и бе капала по брадата.
На бюрото се виждаха окървавени клещи и кухненски нож. Жан-Пол, разбира се, се притесни, когато видя трупа, но той никога не си позволяваше да изпадне в паника или да се остави да му прилошее. Нищо подобно.
Докато си проправяше път в йерархията на Обединените нации, бе прекарал достатъчно време по места като Конго и бе свикнал с миризмата и вида на обезобразени тела.