Онова старо куче, което лежи в прахта

Рев! Но откъм публиката. Скочила на крака, тя имитираше лъва. Рев!

Представлението беше свършило.

Двата оркестъра свиреха навън в динено-прашната нощ, публиката се разотиваше, а ние с приятеля ми седяхме дълго, докато не останахме почти съвсем сами в проядената от молци палатка, през чиито дупки звездите се нареждаха във все нови ярки съзвездия и щяха да продължават да движат странните си малки огньове през цялата нощ. Палатката размахваше криле под горещия вятър на някогашни аплодисменти. Ние мълчаливо излязохме навън.

Погледнахме назад към пустата арена, към рибарската корда високо под покрива, където сребърната халка чакаше да я закачат за Усмивката.

Усетих, че пъхат в ръката ми тако, и се обърнах. Пред мен стоеше дребната женица, която яздеше разпадащи се камили, жонглираше с буренца, късаше билети и се превръщаше от молец в пеперуда всяка вечер под малкото небе. Усмивката й беше наблизо, очите й търсеха да открият циника в мен, но намираха само приятел. Двамата стискахме противоположните краища на едно и също тако. Накрая тя го пусна. Аз продължих нататък с подаръка си.

Недалеч грамофонът съскаше „La Galondrina“. Там стоеше и звероукротителят. Потта се стичаше от челото му, за да се просмуче в зелено-кафеникавата му риза. С притиснати до тромпета устни и затворени очи той не видя, че минавам край него.

Под прашните дървета завихме зад ъгъла и цирка вече го нямаше.

Вятърът цяла нощ навява жега от Мексико, отнасяйки със себе си сухата земя. Щурците цяла нощ подскачаха по прозорците на бунгалото ни.