Онова старо куче, което лежи в прахта
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Онова старо куче, което лежи в прахта». Краткое содержание книги:
В прашната нощ навън видях невероятен парад, който стягаше като с корсет подагравите си слабини. Неколцина мъже бяха заобиколили нещо, което приличаше на раздразнителна камила. Стори ми се, че я чувам да ругае. Бях сигурен, че съм видял от устните й да изригват мръсотии. Наистина ли слагаха на животното колан? Херния ли имаше?
Но после един от потните мъже, които теглеха въжетата, скочи на естрадата, нахлупи на главата си червен фес и наду тромбона, надавайки мощен вой. Нова плоча затътна като стадо слонове.
Невероятният парад влетя вътре сред облаци прах, последван от десет милиона щурци, които нямаха друга работа.
Начело на процесията вървеше магаре, водено от четиринайсетгодишно момче в син гащеризон с тюрбан от „Хиляда и една нощ“ на главата. После с лай се втурнаха шест кучета. Подозирах, че също като щурците, на кучетата им е писнало от съседния уличен ъгъл и всяка вечер идват тук, за да предлагат безплатно услугите си. Така или иначе, те се мятаха по арената и наблюдаваха с периферното си зрение дали ги гледаме. Гледахме ги. Това ги накара да обезумеят. Те виеха, лаеха и танцуваха, докато езиците не увиснаха от устите им като яркочервени вратовръзки.
Това за пръв път раздвижи публиката. Всички като един избухнахме във викове и ръкопляскания. Кучетата полудяха. На излизане си хапеха опашките.
После идваше стар кон с шимпанзе на гръб, което си ровичкаше в носа и показваше находките си на всички. Още аплодисменти от децата.
И после най-величествената част от огромния парад на султана.
Камилата!
Това беше камила от висшето общество.
С други думи, макар че имаше зашити с жълт конец кръпки по ребрата, макар че гърбиците й бяха увиснали, хълбоците дрипави и венците й кървяха, погледът й сякаш казваше: „Може и да смърдя, ама вие смърдите повече“. Носеше маската на пълно презрение, характерна единствено за богати старици и умиращи камили.
Сърцето ми се разтуптя.
На гърба на това животно, цялата в сърма, седеше дребната женица, която преди късаше билетите, продаваше тако, жонглираше с бирени буренца, а сега бе…
Савската царица.
Тя се усмихна на всички с блестящите си зъби и махна за поздрав, докато яздеше между вълнуващите се камилски гърбици.
Извиках.
Защото едва направила половин обиколка на арената, обладана от земетръсен пристъп на артрит, камилата падна.
Строполи се на земята, сякаш й бяха прерязали сухожилията.
С жалостива усмивка, с гримаса, която ни молеше за извинение, животното се срути като стена от брезент и кал.
И повали една от масите край арената. Бирени бутилки се пръснаха сред елегантен погребален агент, неговата истерична съпруга и двамата им синове, които ужасно се зарадваха на това събитие и със сигурност щяха да разказват за него през остатъка от живота си.
Дребната женица с големите зъби смело махна с ръка, извинително се усмихна и се стовари на земята заедно с кораба на пустинята.
Но някак си успя да се задържи между гърбиците. Някак си не се оказа затисната под камилата. Като се преструваше, че нищо не се е случило, тя продължи да маха и да се усмихва, докато мъжете, които теглеха въжетата, тромбонисти и акробати, полуоблечени в новите си стари премени, се втурнаха да бутат, ритат, дърпат и плюят подбелилото очи животно. Междувременно останалата част от парада обикаляше арената, като избягваше да се приближава към суматохата.
Изправянето на камилата — „постави този крак тук, онази става там и шията така, точно така!“ — бе като да издигаш арабска шатра по време на ураган. Потните архитекти едва успяха да закрепят един от краката, когато друг пропука и се разпадна.
Гърбиците безумно припляскваха в противоположни посоки. Женицата храбро седеше на седлото. Грамофонният оркестър гърмеше и камилата най-после беше сглобена — животното с голямото грозно чене, от което се носеше ужасна смрад, и с покритата с кръпки козина се затътри като пияно, заплашвайки да събори и други маси, за да обиколи още веднъж арената.
Дребната женица върху смрадливата дюна махна за последен път. Публиката заръкопляска. Парадът закуцука навън. Тромбонистът се втурна към естрадата, за да изключи грамофона.
Открих, че съм се изправил с отворена уста. Дробовете ме боляха от окуражителни викове, които не се бях чул да надавам. Видях десетки други като мен, които бяха увлечени в отчаянието на жената и срама на камилата. Сега всички седнахме и гордо се спогледахме, радостни от щастливия край. Закачили златни еполети върху работните си гащеризони, музикантите отново се дотътриха вътре и надуха инструментите си.
— Великата Лукреция! Берлинската пеперуда! — скрил тромпета зад гърба си, извика появилият се за пръв път цирков директор, като се обърна към съответните маси. — Лукреция!