Онова старо куче, което лежи в прахта
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Онова старо куче, което лежи в прахта». Краткое содержание книги:
Лукреция изтанцува на арената.
Но разбира се, това не беше само танцьорката Лукреция, а и дребната Мелба, Роксана и Рамона Гонзалес. С много шапки и много костюми, тя тичаше със същата едрозъба усмивка. „О, Лукреция, Лукреция“ — помислих си аз.
„О, жено, която язди падащи камили, о, жено, която жонглира с буренца и къса тако…
О, жено — прибавих аз, — която утре ще потегли с един от онези разбрицани камиони през мексиканската пустиня към някакъв самотен град, обитаван от двеста кучета, четиристотин котки, хиляда свещи и двеста четирийсетватови крушки, а също и от четиристотин души. И от тези четиристотин души триста ще са старци, осемдесет ще са деца и двайсет ще са млади жени, очакващи млади мъже, които са изчезнали в пустинята към Сан Луис Потоси, Хуарес и никога няма да се завърнат. И ето го цирка, събран в няколко очукани камиона, които пухтят, дрънчат и подскачат по неравните друмища, размазват паяци на розова слуз, мачкат бавни кучета на фигури от папиемаше, оставени да съхнат по пладне на пуст път, и циркът изчезва, без да поглежда назад.
А тази дребна женица — помислих си аз, — ами че тя е почти целият цирк. Ако умре…“
Та-та! — каза оркестърът и ме върна от слънчево прашните спомени.
От брезентовото небе на палатката се спусна сребърна халка, завързана на рибарска корда. Бяха я хвърлили, за да уловят — нея!
Тя закачи сребърната халка за усмивката си.
— О, Боже мой, гледай! — каза приятелят ми. — Тя… тя ще — полети!
Дребната женица с бицепси на шофьор на камион и крака на професионален велосипедист подскочи.
Господ я затегли на дългата си рибарска корда към кафявото брезентово небе.
Музиката литна заедно с нея.
Аплодисменти изпълниха въздуха.
— На каква височина е според теб? — прошепна приятелят ми.
Не можех да отговоря. Може би шест-седем метра.
Но някак си в тази палатка, сред тези хора и в тази нощ изглеждаше така, сякаш са трийсет.
И тогава палатката започна да умира. Или по-скоро Усмивката започна да я събаря.
С други думи, зъбите на дребната женица, захапали сребърната халка и теглещи я към центъра на земята, накараха всички колове да застенат. Забръмчаха въжета. Брезентът закънтя като барабан.
Публиката ахна и зяпна.
Пеперудата вихрено се въртеше в яркия си пашкул.
Но грохналата палатка поддаваше. Тя се наклони като космат мамут, отчаян от старите си кокали и изпълнен с единственото желание да легне и да заспи.
Мъжете, които държаха въжето, издигнало Усмивката, Зъбите, Главата и Тялото на смелата дребна мускулеста женица на четири, а после и на пет метра във въздуха — тези мъже гледаха ужасени. Коловете щяха да се съборят и брезентът щеше да задуши жалкия им живот. Погледите им се насочиха към цирковия директор, който изплющя с камшик и извика: „По-високо!“, сякаш имаше накъде да я издигат. Сега тя бе почти до покрива на палатката и всички колове вибрираха, трепереха и се накланяха. Оркестърът изсвири една-единствена нота, сякаш за да призове зъл вятър. И той се появи. В нощта навън наистина задуха много сух вятър, който повдигна полите на палатката, пусна нощта да се промъкне вътре, обля ни с горещ въздух, прах и щурци и избяга.
Брезентът кънтеше. Тълпата трепереше.
— По-високо! — смело извика директорът. — Finale! Великата Лукреция! — После изсъска настрани: — Луси, vamanos! — Което в превод означава „Бог е заспал, Луси. Слизай!“
Но тя нетърпеливо разтърсваше, извиваше и гънеше цялото си мускулесто тяло. После разпери криле. Превърна се в разярен стършел и се завъртя още по-бързо, като се освобождаваше от копринения си пашкул. Оркестърът засвири „Танца на седемте воала“. Жената смъкваше пласт след пласт червено, синьо, бяло и зелено! С поредица от удивителни метаморфози тя прикова вдигнатите ни нагоре очи.
— Madre de Dios, Лукреция! — извика директорът.
Защото брезентът се надигаше и издишаше. Скелетът на палатката пъшкаше. Мъжете, които теглеха въжето, стенеха със затворени очи, сякаш не искаха да гледат това безумие във въздуха.
Луси-Лукреция плесна с ръце. Бам! Измежду пръстите й от нищото се появиха мексиканският и американският флаг.
Видял това, оркестърът засвири мексиканския национален химн (четири такта) и завърши с американския (два).
Публиката заръкопляска и закрещя! С малко късмет това дребно динамо щеше да се спусне на земята, вместо палатката да се стовари върху главите ни. Ole!
Тримата с въжето я оставиха да падне.
Тя прелетя цели три метра преди мъжете да си спомнят, че отдолу няма мрежа, и отново да се вкопчат в димящото въже. Човек можеше да усети миризмата на изгорялата им кожа. Изпод дланите им заподскачаха адски пламъци. Те се засмяха от болка.