Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Не, не! — със сълзи молеше великият княз. — В името на всемогъщия Бог, това не бива да стане.
— Какво? Кое не бива да стане? — изрече с достойнство човекът със звучния глас. — Тук заповядвам аз, аз владея цяла Русия и моята воля се изпълнява от Висла до Урал и от Черно до Бяло море. И ти, хлапак, имаш смелостта още да мислиш, че ще се поколебая в намерението си към една слаба жена и един загубен глупак като тебе.
Константин сключи отчаяно ръце.
— Моля те, смили се над мен! — каза той. — Изгони ме, вземи царското ми име и всичките ми надежди, само се смили над Елисавета, над майката на детето ми.
— Майка на детето ти? Нима не знаеш, безумни, че с тази дума ти изрече нейната смъртна присъда? Подпиши сам заточението й в Сибир, защото ако не сториш това до три минути, ще видиш трупа на любимата си да се люлее на бесилката в Петербург.
Като залиташе в несвяст, Константин се приближи до писалищната маса.
— Не, не, да не умре — непрекъснато говореше той, сякаш бе разстроен умствено. — Ти не трябва да умираш, Елисавета, по-добре ще е в Сибир… по-добре… О, Боже мой, Боже, защо трябва да стана убиец на своята жена?
— Ще ти обясня това — изрече човекът с достойнство; гласът му беше по-благ и звучеше много по-топло, отколкото преди.
— Тези, които се любят, до последния час се надяват да се срещнат и съединят. Верността на жената няма граници. Затова аз искам да бъде показана на любимата ти заповедта, подписана от самия тебе, защото тогава тя ще помисли, че си й изменил и любовта ще отстъпи място на омразата и презрението.
Константин захвърли перото, което държеше в ръката си.
— Убий ме, царю, но недей ме кара да изневерявам на любовта си!
— Само две минути още — каза царят, като гледаше украсения си с брилянти часовник. — Ако не се подпишеш под тези няколко редчета, тогава знай, че Елисавета подир един час ще бъде окачена на бесилката.
Великият княз се отпусна на стола, захлупи лицето си с ръце и горко зарида.
— Времето ти мина — извика царят. — Кардов, отнесете на петербургския комендант заповедта за обесването на Елисавета!
— Не мърдай от мястото си, негоднико! — каза великият княз, като скочи от стола. — Аз… аз ще подпиша.
Той взе перото и започна да го влачи по хартията, а от очите му се отрониха две сълзи, които паднаха на мястото, където се бе подписал.
В продължение на няколко минути в стаята владееше дълбока тишина. Нищо друго не се чуваше освен хълцането, което идеше от гърдите на младия княз.
— Кардов — заповяда царят, — нека заповедта бъде изпълнена още тази вечер. Във вас аз виждам един твърде способен човек, който може да направи повече от неколцина други с по-високо положение, които ме заобикалят сега. Отдавна вече министърът на полицията не ми се харесва… Ще поговорим още по това, Кардов! Вървете и увенчайте отличните си способности с най-голямо мълчание.
Лицето на Кардов се обля в руменина, а очите му забляскаха необикновено, когато се приближаваше до вратата с тайнствената хартия в ръце.
Щом вратата се затвори, Александър II прегърна нещастния княз и го притисна до гърдите си.
— Прости ми, братко — каза той. — Дано и Бог ми прости. Иначе не можех! Кръвта на Романовци трябва да остане чиста, а честта на нашата къща — неопетнена.
II. СТЪЛБЪТ НА СЪЛЗИТЕ
Надалеч се простира сибирският път, покрит с дебел сняг.
Слушали ли сте, уважаеми читатели, за онази неизмерима равнина на пустинята Сахара, тъй ужасна, когато се появи самумът, този страшен вятър, който вее и издига пясъка, както ураган морските вълни, и този пясък затрупва цели кервани. Разказвали ли са ви за страшния тайфун, който се явява в китайските води и в своя бяс разбива параходи и ги хвърля на дъното на морето? И най-после чували ли сте някога за онзи тайнствен ужас на африканските пустини и за проломите и бездните на Короделск, които не са открити и до ден днешен.
Всички тези ужаси, всички тези опасности, които вледеняват сърцето и душата ни като неописуема магия, са нищо в сравнение с ужасната пустиня на сибирския път, където се разиграват сцени, от които кръвта ни се бунтува и от които се ужасява и плаши цялото човечество.
Какво е онова там, в гъстата мъгла, онова, което постепенно се движи през снежните равнини като бял мъртвешки саван, онова, което постоянно се приближава и се чуват дрънкане на окови и странните песни на смъртта?
Това е керванът на заточениците, който се движи към страната на бедите, отчаянията и нещастията — Сибир.
Една група нещастници, залепени един о друг и вързани с тежки окови, газеше дълбокия сняг. Зад нея вървяха казаците, които — без сърце и съжаление — гледаха навъсено това тъжно шествие, което се движеше полека все напред и напред.