Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Гласът на Елисавета се задави от сълзи. Великият княз погледна жадно към постелката на детето си; в гърдите му кипяха страстни чувства.
— Това не може да бъде — мълвеше той, — от това нищо няма да излезе.
— Нима сърцето на брат ти, царя на велика Русия, не може да се трогне? — извика младата жена. — Той навярно не би ме пропъдил, ако с препълнени от сълзи очи отида при него и го помоля за нас и детето ни.
— Недей, какво мислиш да правиш! — извика уплашено князът. — Александър е добър, има милостиво сърце, но аз предвиждам, че той не би могъл да измени каквото и да било. Законите на Романовия род са неизменни и строги. Нима ти не си доволна от моята любов към теб? Елисавета, нима ти не намираш в нея залог за всичко, от което си се отказала?
— Твоята любов? — попита младата жена, изтривайки пътечките на капналите сълзи. — Да, ако нямах твоята любов и това дете, какво щеше да стане с мене? Нали ти, Константине, ще ме обичаш всякога? Кажи ми, да го чуя от твоите уста. Искам да чуя, че любовта и верността ти ще са до гроб.
— Отвъд гроба — извика князът. — В това ти се заклевам, Елисавета, тук, над главата на нашето дете.
— Майко, майко! — извика в същия миг малкият Владимир, който сепнато се пробуди.
Елисавета изплашено поглеждаше ту детето, ту любимия си.
— Какво е това? — шепнеше тя. — Лош знак! Владимир ме повика на помощ в същата минута, когато ти ми се заклеваш! Константине, тъй ми е студено на сърцето и нещо ме мъчи! Боже, пази и закриляй нашата света любов!
При тези думи на младата жена прозвучаха гръмки звуци, възвестяващи на хората в дворци и колиби, че е настъпила новата година.
В тази минута милиони горещи молитви се отправяха към небето, милиони надежди оживяваха в гърдите на набожните хора. Те бяха тъй силни, че едва ли човешките гърди бяха в състояние да ги задържат.
Великият княз Константин се сбогуваше с любимата си.
— Трябва да отида в царския дворец, защото отсъствието ми може да предизвика съмнение. Сбогом, мила Елисавето, а утре, ако даде Бог, пак ще се видим!
Още веднъж той страстно я притисна до сърцето си, впи устни в хубавите й румени уста; после хвърли пълен с нежност и жадност поглед към спящото дете и бързо излезе от къщата, в която със страх би крил щастието си от света.
Великият княз крачеше гневно и още не бе стигнал до ъгъла на най-близката улица, когато изведнъж чу едно повелително „стой“ и моментално бе заобиколен от 10–12 черни сенки, носещи знака на тайната царска полиция — бяха в пряка служба на царя.
Великият княз отстъпи назад, защото не бе очаквал такава среща, недоверчиво огледа един от тях, който ниско му се поклони и покорно му подаде запечатано писмо. Приносителят на писмото бе облечен цивилно. Той бе млад, приблизително на годините на княза — едва ли имаше тридесет. Острият поглед и черната брада придаваха на лицето му — бледно и безкръвно — израз на смелост и строгост и нямаше нито следа от съжаление.
— Що означава това? — попита князът. — Защо ми пресичате пътя и какво означава това писмо?
— Нека Ваше царско величество благоволи да го отвори — отговори непознатият.
— Как, вие ме познавате? — извика Константин. — Знаете ли кой съм аз?
— Зная, че съм удостоен с високата чест да стоя пред великия княз Константин. Но не ще ли благоволите, Ваше царско височество, да видите печата, който стои на писмото?
— Но Боже мой! — извика Константин, цял пребледнял. — Това е печатът на моя брат!
Разтревожен, той поднесе писмото до устата си, целуна царския печат, а след това отвори с разтреперана ръка плика и прегледа повърхностно съдържанието.
По време на четенето чертите на лицето му бързо започнаха да се променят; той притискаше с ръце развълнуваното си сърце.
При все това се мъчеше да овладее смущението си: щом прочете писмото, гордо и хладно се обърна към приносителя:
— Негово величество царят ми заповядва да тръгна с вас, господине. Не знам що значи това. Може да означава арест, но царят повелява и аз слушам.
— Моля, елате с мене до шейната — отговори царският пратеник и тръгна с княза към съседната улица, където ги очакваше закрита шейна.
Двамата скочиха вътре и караха галоп около половин час. Щом шейната спря, Константин слезе след пратеника; озоваха се пред едно здание, което той никога през живота си не бе виждал.
Придружителят на Константин почука три пъти на вратата, след което тя изведнъж се отвори отвътре.
— Заповядайте, Ваше царско величество — каза човекът с черната брада. — Ще минем през тъмния вход, докато стигнем до градината, след което ще влезем в градинската къща, която се намира вляво.