Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Детенцето ми! — изпищя Елисавета. — Моят Владимир. Де е моят Владимир! Те искат да те откраднат, но преди да направят това, преди да ни разделят, нека убият и двама ни.
Тя се втурна като тигър върху детето и го притисна до гърдите си.
— Разделете ги! — заповяда казашкият офицер. Войниците се нахвърлиха върху Елисавета и започнаха да я влачат, но всичко бе напразно. Тя тъй силно стискаше детето в прегръдките си, че казаците по-скоро можеха да го насекат на късчета, отколкото да го изтръгнат от ръцете й.
— Какво гледате, удряйте с камшиците! — каза един казак. — Пръснете главата на този хлапак.
— Ето, виждате ли, това помогна, тя го пусна, дава го!…
— Господи, вечни и справедливи Боже, запази ме от тези тирани — говореше Елисавета като луда. — Докажи ми, че си добър баща и не позволявай да се вършат тези ужасни престъпления! Изпрати гръм, ах, помогни ми, всемогъщи Боже!
Един от казаците я удари с камшика по лицето и с това затули устата й.
Осип грабна разплаканото дете, а Елисавета с отчаян вик падна в ръцете на младия поляк.
— Да се изпълни заповедта за детето! — каза офицерът.
— Сбогом, чедо мое! — хълцаше Елисавета. — Сбогом и нека Бог те пази и закриля! Не забравяй да отмъстиш за майка си. — С тези думи клетницата свърши и падна в несвяст.
Това състояние бе за Елисавета голямо щастие, защото не бе осъдена да гледа ужасните сцени, които биха разкъсали майчиното й сърце.
Казакът Осип отвлече разплаканото дете до коня си и искаше да го подхвърли на седлото. Ала той се излъга, тъй като детето не бе лекичко. Малкият Владимир падна по очи на земята и се хвана с малките си ръчички за клончетата на едно дърво, което се подаваше над снега.
— Не искам да вървя с тебе, лоши човече, аз ще остана с мама. Пусни ме или добрият ми татко ще те разсече с шашката си.
Грубият казак се смееше така, че вратните му жили се надуваха.
— Я гледай как се дърпа тази малка жабка. Наистина, господин поручик, по-добре да го усмирим завинаги. Но Бог знае дали по пътя ще оцелее — добави той, като се подсмихваше подигравателно.
— Събирай си устата, Осипе — каза поручикът, — защото, ако стане нещо с това дете, нито моят, нито твоят живот ще струва счупена пара.
Офицерът се доближи до Осип и му пошепна:
— Не зная каква е тази тайна, но без съмнение царят живо се интересува от този хлапак, защото, ако не беше така, не би изпращал куриер, и то в това диво място, за да ни заповяда детето да се върне чак в Петербург. Хайде, вземи бързо детето и се качвай на коня.
Заповедта бе изпълнена начаса.
Въпреки упорството на детето, той го грабна и възседна бързия си кон.
Няколко хубави удара и конят препусна като стрела по снежните степи. Виковете на детето той задушаваше, като го притискаше силно към гърдите си. И така бързо напредваха, че за късо време се отдалечиха на една миля от мястото, където си почиваха изгнаниците. Когато Елисавета се свести, около себе си видя полския болярин и стареца, който седеше наблизо.
— Владимире — беше първата й дума, която тя тъжно изрече. — Къде е, къде е детето ми?
Младият княз Понятовски взе нежно ръката й и рече:
— Не се отчайвайте, Елисавета, защото, ако царят е мощен, Бог е всемощен и ако Той пожелае да видите отново детето си, то царят не ще може да ви попречи.
— Те ще го убият — хълцаше клетата жена.
— Все пак вие се лъжете в предположенията си — шепнеше старецът с патериците. — Аз не мисля, че малкия Владимир го изтръгнаха от ръцете ви с цел да го убият, защото внимателно подслушвах разговора на офицера с казака… Офицерът казваше, че царят живо се интересува от детето, защото в писмото, което царският куриер донесе, изрично е казано, че нито косъм не трябва да липсва от главата на детето.
Елисавета вдигна очи към небето и искрица надежда освети лицето й.
Изведнъж се чу тръбен звук.
Поручикът даде знак за тръгване.
Заточениците станаха, а войниците вдигнаха пушките на рамо.
— Строй се! — викна офицерът и начаса заточениците се наредиха. Последва заповедта „Ходом марш“ и цялата тълпа тръгна по пътя за Сибир. Четирима казаци с тъмнозелена униформа предвождаха смесения керван, който и отстрани бе заобиколен от казаци.
Зад тази тълпа пътуваха колите, в които седяха старците, болните и малките деца. Шествието завършваше с дванадесет казаци и 4–5 коли с вещи.
Елисавета бавно крачеше между двамата си приятели. Не искаше да се качи на колата, защото се страхуваше да не я обиждат грубите казаци. Затова бе събрала всички сили и крачеше, вглъбена в тъжни мисли.
— Вярвам, че пътят няма да продължи много — каза белобрадият мъж с патериците. — Според думите на някои от осъдените, на 3–4 часа път оттук се намира един затвор, в който може би ще си починем един ден.