Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Елисавета потрепера цяла в мръсните му прегръдки. Когато нещастницата усети дъха на ракията и впитите му груби устни в нежното си лице, извика отчаяно за помощ със сърцераздирателен глас.
— Браво, ти още се противиш, пиленце мое — възкликна, раздразнен от животинската си страст, пияният казак. — Не вдигай шум, че имам средство, с което да те укротя… Приближи се до мен и отговаряй на целувките ми, защото иначе ще те предам в ръцете на моите казаци. — Той непрекъснато я притискаше и все по-диво и по-силно привличаше безпомощната жена към себе си, а когато Елисавета започна с всичка сила да се тегли от него, обзе го такава дива страст, че като я хвана за гърдите, скъса тънката й дреха.
Отчаяно, като викаше с нечовешки глас, Елисавета скръсти ръце на гърдите си, за да закрие нежните части от очите на останалите.
Офицерът, обзет от дива страст, искаше отново да я сграбчи; той простря ръцете си към нея и извика:
— Жено, ти трябва да бъдеш моя!
— Назад, нещастнико! — извика в тоя миг княз Понятовски и притича до огъня, около който спяха казаците и се разиграваше тази мръсна сцена. — Назад или ще намерим средство да съобщим в Петербург за гнусните ти постъпки.
— Свалете го! — крещеше офицерът. — Удряйте това псе, докато премалее.
— Нещастнико! — каза младият княз. — Ти искаш да обезчестиш една слаба и безпомощна жена, ала знай, безобразнико, че аз, окован във вериги, ще те удуша, аз ще те…
Младият княз не можа да продължи повече. В същата минута около двадесет-тридесет ръце се издигнаха над главата му и преди да довърши, го повалиха на земята.
— Милост! — молеше Елисавета. — Смилете се над него. Не го бийте вече. — По-добре бийте мене и детето ми.
Но нейните молби не помогнаха.
Камшиците се издигаха непрекъснато над поляка, който лежеше безчувствено на земята. Казаците удряха без милост и от пресните рани течеше кръв. И така княз Понятовски лежа няколко минути в несвяст, облян в собствената си кръв. Старецът с патериците се довлече, клекна до него и се мъчеше да попие с кърпата си кръвта, която постоянно течеше. В това време офицерът притегли младата жена и я повали на мечешката кожа.
Лицето му бе пламнало, очите му светеха като на див звяр, а гласът му трепереше; той страстно извика с пресипнал глас:
— Ей, казаци! Изгасете огъня, защото ми е нужна тъмнина.
— Честита сватба, господин поручик! — каза един от войниците, като изсипа цяла кофа вода на огъня, който изпращя и угасна.
Офицерът прегърна младата безпомощна жена през кръста и я сложи на коленете си.
— Целуни ме! — дереше се той. — Само ме целуни и бъди уверена, че няма да се разкайваш за това.
В минутата, когато офицерът искаше да положи Елисавета на кожата, из гората се появи ездач на бял кон.
— Какво е това? — извика офицерът, объркан от силната си страст и от изненада. — Царски куриер?
Ездачът, чиято униформа бе обшита със злато, беше от конвоя на царя. Той слезе от коня и предаде на офицера едно запечатано писмо.
— Ако началникът на транспорта сте вие, четете, а на мене ми дайте чашка ракия. Не съм слизал от коня си и нищичко не съм хапвал. Едва се държа на краката си.
Докато казаците услужливо даваха да хапне и пийне на царския куриер, офицерът отвори писмото и сърдито и гневно запреглежда съдържанието му. След като го прочете, той хвърли поглед върху легналата на кожата трепереща Елисавета.
„Нещастие — си каза той, — няма да има удоволствие за мен. Струва ми се, че царят доста се интересува от тая жена, защото саморъчно ми заповядва да я отведа здрава и непокътната в Сибир. Трябва да се подчиня, но все пак ще й отмъстя. — Ще взема детето й.“
— Ей, гълъбче, къде е малкият, който беше с тебе?
— Ето под тази елха — отвърна Елисавета. — Но, господине, аз много се безпокоя за него, защото е сериозно болен.
— Обичаш ли го?
— Той е всичко за мене: живот, щастие и единственото благо на този свят.
— Осипе — викна офицерът, — Осипе, къде си?
Един от войниците дотича и попита какво желае господин поручикът.
— Вземи детето, което спи под онази елха — заповяда офицерът. — Възседни коня и с него скоро в Петербург! За 7 дни трябва да си там. Като стигнеш, ще се явиш при управителя на петербургските крепости и ще се научиш за останалото!…
Осип, казакът, погледна подозрително детето, защото малко се уповаваше на смъртната бледност, която се бе появила на лицето на спящото дете.
— Хм, хм! Ако малкият умре по пътя, тогава каква ще я бъде, господин поручик?
— Тогава занеси неговия труп на управителя. А сега, Осипе, хайде на път и отстранявай всичко, което би ти се изпречило отпред.