Да се обичаме с отворени очи
- Автор: Букай Хорхе, Салинас Сильвия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Върбинка Василева Костадинова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Да се обичаме с отворени очи». Краткое содержание книги:
Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им.
Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка!
Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.
А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.
Много добре. Всичко е ясно. И сега?
Щеше да реши проблема през почивните дни, когато имаше повече свободно време: щеше да уведоми Лаура за грешката, за да може тя да намери истинския адрес на Фреди Рофрага (беше решил, че това е презимето му).
Роберто загаси компютъра и тръгна за работа.
Думите от писмото на въпросната Лаура се въртяха из главата му през целия ден, а когато вечерта се обади приятелката му, подхвана — както много пъти дотогава — един от безкрайните спорове, които водеха обикновено.
Кристина се оплакваше, че той никога няма време да излизат. Когато не работеше, си почиваше от работа, а когато не правеше никое от тези две неща, седеше пред компютъра си, „свързан“ буквално и символично с виртуалната действителност.
Роберто също се оплакваше. Кристина беше прекалено взискателна. Тя трябваше да разбере, че интернет е единствената му възможност за почивка и че той имаше право на малко развлечение в свободното си време.
— Ясно! Да го прекарваш с мен не е развлечение… — беше казала Кристина.
— Е… Понякога не… — отговори Роберто в изблик (осъзна го по-късно) на излишна откровеност.
— Например кога?
— Например, когато ме обсипваш с оплаквания и упреци.
Кристина беше затворила телефона. Със слушалка в ръка Роберто си спомни за последния спор с Каролина, предишната му приятелка и усети как в главата му изплува една фраза, която беше прочел сутринта в съобщението от Лаура:
„… подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.“
Спомни си и нещо друго:
„Всички искат винаги да говорят за другия.“
Беше истина! Именно това правеха двамата с Кристина при всеки спор. И именно това бе сложило край на връзката му с Каролина. Всъщност беше се разделил с нея, защото вярваше, че с друга щеше да е различно.
Следобед си тръгна от работа малко по-рано от обикновено. Искаше да прочете отново текста за двойките.
Още щом пристигна вкъщи, захвърли сакото си върху старото сиво кресло до входната врата и включи компютъра. Този път програмите се зареждаха по-бавно от всякога, но той търпеливо изчака. Накрая отвори електронната си поща и натисна върху „Изпращам ти“.
Точно него търсеше.
Копира съобщението в текстообработващата програма, след което създаде файл „изпращам-ти.doc“ и потърси фразите, които беше запомнил. Използва жълтия маркер, за да ги подчертае, и маркира някои други.
„Да се откажем от илюзията за съвършената двойка.
Това, което нямам, го няма никой друг.
Да направим с възможния живот… възможно най-доброто.
Трудностите са неделима част от пътя към любовта.“
Обзе го странна смесица от чувства: изненада, възбуда, свян, смут. Понякога в миналото бе изпитвал странното усещане, че по мистериозен начин животът го доближава точно до това, от което имаше нужда. Спомни си деня, в който се запозна с Кристина — преди повече от година. Чувстваше се доста тъжен и някак отчаян. Заедно с болката от раздялата с Каролина като връх на айсберг се беше появила някогашната му депресия и в течение на три седмици не бе изпитал ни най-малкото желание да излезе навън. Беше се затворил вкъщи и оставяше телефона да звъни, докато телефонният секретар се заемаше с обажданията. Съобщенията се трупаха и той от време на време просто ги изтриваше, без дори да ги прослуша.
В онзи следобед, отегчен от отегчението си, бе решил да промени съобщението на секретаря си. Новото гласеше: „На път съм. Не оставяйте съобщения, няма кой да ги приеме“.
Вярваше, че след подобно героично и безапелационно извинение приятелите му щяха да изгубят надежда да им отговори. Но когато се приближи до телефонния секретар, за да запише съобщението, от него се чу непознат глас:
— Здрасти. Кристина се обажда. Ти не ме познаваш. Фелипе ми даде номера ти. Ще съм откровена: в събота има невероятно парти и би било ужасно да отида сама — или по-скоро без придружител. Фелипе казва, че си печен, забавен и интелигентен (точно това ми препоръча лекарят). Ако е истина и имаш желание да прекараш известно време в добра компания и да дойдеш на страхотно парти, обади ми се на 63124376 преди петък. Ако Фелипе лъже и не си такъв, какъвто разправя, извинявай, сгрешила съм номера.