Мъглите на Авалон (Том 2)

Тя седеше в голямата зала, облечена необичайно тържествено, и влачеше вълна от пролетното стригане. В ума й се въртеше какво ли не: трябваше да направи ново наметало на Гуидиън — той растеше много бързо, старото вече едва покриваше коленете му и нямаше да върши работа в зимните студове. Дали пък да не му даде старото наметало на Агравейн — можеше само малко да го поскъси, а за Агравейн да направи ново. По едно време се появи Гуидиън с новата, боядисана с шафран туника, и започна доволно да души разнасящата се миризма на меден сладкиш с много подправки. Но не се задържа много и не се опита да я убеди да му отреже парче още преди вечеря, както би сторил преди някой и друг месец. Към обяд той каза:

— Втора майко, ще взема малко хляб и сирене и ще отида да огледам оградите. Агравейн каза, че трябва да се провери да не би някоя да е паднала.

— Не и с празничните обувки — каза Моргоуз.

— Не, разбира се. Ще ходя бос — отвърна Гуидиън, развърза сандалите си и ги остави до огнището; издърпа туниката над колана си, така че тя се вдигна доста над коленете му, взе една здрава тояга и излезе, а Моргоуз се загледа смръщено подир него. Тъкмо това той никога не се съгласяваше да прави, каквото и да кажеше Агравейн. Какво му бе станало днес на това момче?

Лохлан се върна рано следобед. Беше хванал хубава риба, толкова голяма, че Моргоуз не успя да я повдигне. Тя загледа доволно улова — тази риба щеше да нахрани всички, които сядаха на трапезата, а щеше да остане и студено месо за три дни след това. Когато Гуидиън се върна, рибата вече бе почистена, ароматизирана с подправки и готова за печене. Гуидиън бе измил хубаво краката и ръцете си, беше се сресал старателно, и обу отново сандалите си, щом влезе в залата. Видя рибата, усмихна се и каза:

— Да, ще стане истински празник.

— Прегледа ли оградите, братко? — намеси се Агравейн, който тъкмо влизаше. Идваше от обора, където се бе занимавал с едно болно пони.

— Да, повечето са наред — отвърна Гуидиън, — но на самия връх на северните хълмове, където пасяхме овцете миналата есен, в оградата има голяма дупка — камъните са рухнали. Трябва да пратиш хора да я поправят, преди да дойде време отново да пратим там овце на паша. Да не говорим пък за кози — ще изчезнат веднага.

— Качил си се чак дотам съвсем самичък? — Моргоуз го загледа тревожно. — Да не си коза? Можеше да паднеш в някой процеп и да си счупиш крака, и никой нямаше да знае къде си! Колко пъти съм ти казвала да вземаш със себе си някое от пастирчетата, когато се качваш там!

— Имах си причини да отида сам — отвърна Гуидиън. Бе стиснал упорито устни. — Исках да видя нещо и го видях.