Мъглите на Авалон (Том 2)

Когато Лохлан влезе отново в стаята, слънцето се бе изкачило високо и отвсякъде се носеха крясъците на чайките. Из долните етажи се чуваха шумове от разбуждащото се домакинство. Моргоуз долови и аромата на прясно изпечен хляб. Придърпа Лохлан към себе си, целуна го набързо и каза:

— Трябва да тръгваш, скъпи. Когато Гуидиън дойде, не бива да те завари тук — вече е голямо момче и забелязва всичко.

Лохлан се засмя.

— Той забелязва всичко още откак го отби дойката му. Докато Ланселет беше тук, той го следеше неотстъпно, дори на Белтейн. Все пак мисля, че нямаш повод за безпокойство — все още е прекалено малък, за да забелязва ТАКИВА неща.

— Не съм толкова сигурна — отвърна Моргоуз и потупа Лохлан по бузата. Гуидиън поначало не избързваше — вършеше нещо едва когато бе убеден, че няма да му се присмеят, че е много малък. Бе много уравновесен, но реагираше остро и на най-далечния намек, че може да е прекалено малък за каквото и да било. Моргоуз помнеше в каква ярост изпадна на четиригодишна възраст, когато се опитаха да го убедят, че не може да ходи на лов за птичи яйца по скалите. В упорството си да не остане по-назад от другите момчета едва не падна и не се преби. Тя помнеше и много други подобни случаи, когато му беше казвала никога повече да не постъпва така — тогава Гуидиън смръщваше дребничкото си мургаво лице и отвръщаше:

— Ще го правя и ти не можеш да ме спреш.

Единственото, което можеше да отговори Моргоуз, бе, че ако продължава, ще го напердаши със собствените си ръце. Въпреки че пердахът нямаше никакъв ефект — дори го караше да се държи още по-предизвикателно, освен ако не намереше сили в себе си да го пребие от бой. Помнеше как веднъж бе избухнала и го беше ударила наистина силно, та чак се уплаши от себе си, че може да се държи така с малко дете. Нито едно от собствените й момчета, нито дори упоритият Гарет, не бе проявявало такава непреклонност. Гуидиън правеше единствено това, което сам решеше. Щом отрасна малко, Моргоуз бе опитала да се справи по-дипломатично с ината му. Казваше: „Не прави това, или ще накарам дойката да ти свали панталонките и да те нашари пред цялата прислуга, като някое четири-петгодишно бебе“. Този подход известно време даваше резултати — младият Гуидиън много държеше на собственото си достойнство. Но сега тя наистина вече не можеше да му налага каквото и да било — всъщност трябваше някой силен мъж хубаво да го напердаши. А и той съумяваше по някакъв начин да накара всеки, който се е държал зле с него, рано или късно да съжалява.