Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
оцеляване, които обикновено се разиграваха на тропически острови с тюркоазени води и
полюшващи се палми, „Изгнаници” се снимаше на един от шотландските острови Оркни.
Състезателите пристигаха с копие на викингски кораб, посрещнати от ято морски птици.
С площ малко над четири квадратни километра, островът беше покрит предимно със скали,
напукани преди хилядолетия от някакъв катаклизъм. Само тук-там стърчаха разкривени
дървета, а плажът, където се снимаше по-голяма част от шоуто, беше покрит с едър пясък.
Времето беше меко, освен през нощта, а покритите с кожи колиби бяха поносими.
Това парче земя беше толкова незначително, че местните го наричаха просто „Мъничето”.
Името предизвика бурен смях и забележителен разговор между продуцента Сай Парис и
асистента му Ранди Андълман.
Парис се беше развихрил по типичния за него начин и повтаряше:
- Не можем да снимаме приключенско шоу на място, наречено „Мъничето”, за бога! Трябва да
му измислим друго име! - В един момент лицето му грейна. - Ще го кръстим „Острова на
черепа”!
Известна организация, провеждаща обучения за оцеляване сред природата и в кризисни
ситуации. - Бел. прев.
- Ама той не прилича на череп! - възрази Андъл-ман. - По-скоро на препържено яйце.
- Голяма работа! - отдалечи се Парис, без да му обръща внимание.
Джоуди, която стана свидетел на диалога, накара Андълман да се усмихне, като каза:
- Мисля, че доста прилича на черепа на тъп продуцент на телевизионни сериали.
Изпитанията бяха стандартни - ядене на живи раци и гмуркане в аквариуми със змиорки, и
трябваше да накарат зрителите да гледат и следващата серия, само и само да видят докъде
могат да стигнат състезателите. Някои от тях като че ли бяха избрани специално заради
агресивността и подлостта си.
Кулминацията щеше да е в нощта, когато последните двама участници щяха да се преследват с
уреди за нощно виждане и с пушки за пейнтбол - номер, вдъхновен от разказа „Най-опасната
игра”2. Оцелелият щеше да грабне един милион долара.
Джоуди беше фитнес инструктор от Ориндж Каун-ти, Калифорния. Имаше убийствено тяло по
бикини, но извивките му се губеха под пухените дрехи. Имаше дълга руса коса и бърз ум,
който трябваше да скрие, за да я вземат в шоуто. Всеки от участниците си имаше определена
роля, но Джоуди отказа да играе глупавата блондинка, за която я нарочиха продуцентите.
На последната викторина зададоха въпроса дали „ра-пан” е риба, мекотело или кола. Като
стереотипната блондинка на шоуто, тя трябваше да отговори „кола”.
Божичко, никога няма да преживее такова нещо в цивилизацията.
Известен разказ на Ричард Конъл, публикуван за първи път на 9.0.924 г. - Бел. прев.
След провала на викторината продуцентите често намекваха, че й е време да си върви. По
време на огненото изпитание в окото й влезе сажда и тя падна от въжето. Това беше
прекрасна възможност да я изгонят. Членовете на племето се събраха около огъня със сурово
изражение на лицата, а Сай Парис драматично обяви, че тя трябва да напусне клана и да
отиде във Валхала. Божичко!
И ето че сега Джоуди се отдалечаваше от лагерния огън, бясна на себе си, задето не издържа
изпитанието. Въпреки това крачката й беше бодра. Няколкото седмици с тези лунатици й бяха
достатъчно и тя с радост щеше да се махне от острова. Скалистият пейзаж беше много красив,
но тя се умори от ударите в гърба, манипулациите и лицемерието, с които трябваше да се
примирят участниците в името на съмнителната чест да бъдат прогонени като бесни кучета.
Зад „Портата на Валхала” - свод от пластмасови кости на кит - я чакаше големият фургон на
снимачния екип. Докато „членовете на клана” спяха в кожени шатри и ядяха буболечки, хората
от екипа се радваха на топъл дом, удобни легла и вкусни ястия. След като някой от участниците
бъдеше изхвърлен от играта, той прекарваше нощта във фургона, а на следващата сутрин
идваше да го прибире хеликоптер.
- Лош късмет - рече Андълман, който я посрещна на вратата. Беше мил човек, пълна
противоположност на вбесяващия си шеф.
- Много лош наистина: топла вода, топла храна, мобилни телефони.
- Всичко си имаме! - засмя се той.
Тя се огледа.
- Забелязах.
- Ето там е леглото ти. Налей си питие от бара. В хладилника има страхотен пастет, който
определено ще те отпусне. Аз трябва да ида да помогна на Сай. Разбий се от почивка!
- Благодаря, ще се възползвам.