Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
Фрерон-синът, който тогава беше на трийсет и пет години, раздразнен от несправедливостите, с които бе видял да отрупват баща му — умрял от мъка през 1776 година след спирането на неговия вестник „Литературна година“, — Фрерон усърдно бе прегърнал революционните принципи и издаваше или щеше да издава по онова време „Ораторът на народа“.
Вечерта на 9 август той беше, както казахме, при Камий Демулен, където вечеряше с Брюн, бъдещия маршал на Франция, докато чакаше майстора в една печатница.
Барбару и Ребески бяха другите двама сътрапезници.
Само една жена присъстваше на тази вечеря, която приличаше на онези, които са си устройвали мъчениците, преди да отидат в цирка, и които се наричаха свободни вечери.
Тази жена беше Люсил.
Нежно име, очарователна жена, оставила болезнен спомен в аналите на революцията!
Ние не можем да те придружим в тази книга поне до ешафода, където поиска да се качиш, ти, любещо и поетично създание, защото това беше най-краткият път да настигнеш съпруга си. Но ще нахвърлим, минавайки, твоя портрет с два щриха на перото.
Само един портрет е останал от теб, бедно дете! Ти си умряла толкова млада, че художникът е бил принуден, така да се каже, да те улови в движение. Това е една миниатюра, която видяхме в онази възхитителна колекция на полковник Морен, която оставиха да се пръсне със смъртта на този превъзходен човек, който с такова задоволство предоставяше съкровищата си на наше разположение.
На този портрет Люсил изглежда дребна, хубава и най-вече дръзка. Има нещо дълбоко плебейско в очарователното й лице. В действителност тя бе дъщеря на бивш служител от Министерството на финансите и на едно много красиво създание, за което твърдяха, че е било любовница на министъра на финансите Тере. Люсил, както го доказва името й — Люсил Дюплеси-Ларидон, беше от простонароден произход, досущ като госпожа Ролан.
Един брак по любов съедини през 1791 година тази относително богата девойка с онова ужасно дете, с онзи хлапак-гений, когото наричаха Камий Демулен.
Камий, беден, твърде грозен, говорещ трудно поради заекването си, което му попречи да стане оратор и може би направи от него големия писател, когото познавате, та, Камий я съблазни едновременно с финеса на ума си и с добротата на сърцето си.
Камий, каквото и да беше мнението на Мирабо, който беше казал: „Никога няма да направите нищо от революцията, ако не я дехристиянизирате“, се венча в църквата „Сен Сюлпис“ според католическия ритуал. Но през 1792 година, когато му се роди син, той отнесе този син в Кметството и поиска републиканско кръщение за него.
Там, в един апартамент на втория етаж на тази къща на улица „Ансиен-Комеди“ се разгръщаше за голяма уплаха и в същото време за голяма гордост на Люсил целият план за въстание, който Барбару признаваше, че е изпратил три дни по-рано в своите панталони на перачката.
Така че Барбару, който нямаше голяма вяра в успеха на преврата, подготвен от самия него, и който се плашеше да не попадне във властта на победоносния кралски двор, показваше с антична простота отровата, приготвена му както тази на Кондорсе, от Кабанис.
В началото на вечерята Камий, който не хранеше по-големи надежди от Барбару, беше казал, вдигайки чашата си, така че да не бъде разбран от Люсил:
— Edamus et bibamus, cras enim moriemur!389
Ho Люсил беше разбрала.
— Хубаво! — беше казала тя. -Защо трябва да се говори на език, който не разбирам? Досещам се какво каза, хайде, Камий! Бъди спокоен, не аз съм тази, която ще ти попречи да изпълниш мисията си.
И след това уверение бяха заговорили свободно и на висок глас.
Фрерон бе най-решителен от всички — знаеха, че е влюбен безнадеждно в една жена, обаче не знаеха коя е жената. Отчаянието му при смъртта на Люсил разбуди тази съдбоносна тайна.
— А ти, Фрерон — попита го Камий, — имаш ли отрова?
— О! Ако утре не успеем, ще се самоубия! — каза той. — Толкова съм уморен от живота, че само търся предлог да се отърва от него.
Ребески беше този, който се надяваше на най-добър резултат от борбата.
— Познавам моите марсилци — казваше той. — Избрал съм ги със собствените си ръце. Сигурен съм в тях от първия до последния. Нито един няма да отстъпи!
След вечерята предложиха да отидат у Дантон.
Барбару и Ребески отказаха, като казаха, че ги чакат в казармата на марсилците.
389
Edamus et bibamus, cras enim moriemur! (лат.) — Да ядем и да пием, защото утре ще умрем! — бел.фр.изд.