Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— За нас ли?… За нас? — настоя кралицата.
— Госпожо — подхвана Жилбер, — знаете какво казах на Ваше Величество. Колкото съжалявах за Варен…
— Да, толкова ме съветвате за Гайон!… Имате ли време да слезете с мен до долните зали, господин Жилбер?
— Разбира се, госпожо.
— Е, добре, елате!
Кралицата пое по една малка извита стълба, която водеше в мецанина на двореца.
Мецанинът на двореца представляваше истински военен лагер, укрепен и защитаван от швейцарците. Всички прозорци бяха блиндирани, както беше казала кралицата.
Кралицата тръгна напред към един полковник.
— Е, добре, господин Майардоз, какво ще ни кажете за вашите хора? — попита тя.
— Че са готови като мен да умрат за Ваше Величество, госпожо.
— Значи ще ни защитават до последна крайност?
— Веднъж започне ли стрелбата, госпожо, няма да прекъсне, освен по писмена заповед на краля.
— Чувате ли, господине? Може всички да са враждебно настроени към нас извън стените на този дворец. Но вътре всички са ни верни.
— Това е утешение, госпожо. Но не е сигурност.
— Вие сте мрачен, знаете ли го, докторе?
— Ваше Величество ме заведе, където пожела. Ще ми позволи ли да я отведа обратно в покоите й?
— На драго сърце, докторе. Но съм уморена, дайте ми ръката си.
Жилбер се поклони при това високо благоволение, толкова рядко оказвано от кралицата дори на най-близките й и откак бяха започнали нещастията й.
Той я отведе до спалнята й.
Като стигнаха там Мария-Антоанета се строполи в един фотьойл. Жилбер коленичи на едно коляно пред нея.
— Госпожо — каза той, — в името на августейшия ви съпруг, в името на скъпите ви деца, в името на вашата собствена сигурност за последен път ви заклинам да си послужите със силите, които имате около себе си не за да се биете, а за да бягате!
— Господине — каза кралицата, — след четиринайсети юли аз се домогвам до това, кралят да вземе реванш. Моментът е дошъл, поне ние вярваме, че е така. Ние ще спасим монархията или ще се погребем сами под развалините на Тюйлери!
— Нищо ли не може да ви отклони от това фатално решение, госпожо?
— Нищо.
И в същото време кралицата протегна ръка на Жилбер както за да му направи знак да стане, така и за да му я подаде за целувка.
Жилбер почтително целуна ръката на кралицата и като се надигна, каза:
— Госпожо, ще ми разреши ли Ваше Величество да напиша няколко реда, които смятам за толкова спешни, че не искам да ги бавя и минута?
— Направете го, господине — каза кралицата, показвайки му една маса.
Жилбер седна и написа тези редове:
Елате, господине! Кралицата е в смъртна опасност, ако някой приятел не я накара да се реши да бяга и аз вярвам, че вие сте единственият приятел, който има това влияние над нея.
После се подписа и написа адреса.
— Без да съм твърде любопитна, господине — попита кралицата, — на кого пишете?
— На господин Дьо Шарни, госпожо — отвърна Жилбер.
— На господин Дьо Шарни! — извика побледнявайки и потръпвайки едновременно кралицата. — И какво ви кара да му пишете?
— За да издейства от Ваше Величество онова, което аз не успях да издействам.
— Господин Дьо Шарни е твърде щастлив, за да мисли за нещастните си приятели. Той няма да дойде.
Вратата се отвори — появи се един прислужник.
— Господин граф Дьо Шарни, който пристигна преди миг, пита дали може да поднесе почитанията си на Ваше Величество — каза той.
Както беше бледа, кралицата пребледня още повече и изпелтечи няколко неразбираеми думи.
— Нека влезе! Нека влезе! — каза Жилбер. — Небето го изпраща!
Шарни се появи на вратата в униформата си на морски офицер.
— О! Елате, господине! — каза му Жилбер. — Тъкмо ви пишех.
И той му предаде кралицата.
— Научих за опасността, която заплашва Нейно Величество и дойдох — каза Шарни, покланяйки се.
— Госпожо, госпожо — каза Жилбер, — в името на небето, изслушайте онова, което ще ви каже господин Дьо Шарни — гласът му ще е гласът на Франция.
И като се поклони почтително на кралицата и на графа, Жилбер излезе, отнасяйки една последна надежда.
149.
Нощта на 9 срещу 10 август
Нека нашите читатели разрешат да ги пренесем в една къща на улица „Ансиен-Комеди“, близо до улица „Дофен“, където на първия етаж живееше Фрерон. Да минем през вратата, безполезно е да звъним — той е на втория етаж при своя приятел Камий Демулен.
Докато изкачваме седемнайсетте стъпала, отделящи единия етаж от другия, да кажем набързо кой е Фрерон.
Фрерон (Луи-Станислас) бе синът на знаменития Ели-Катрин Фрерон388, така несправедливо и жестоко нападан от Волтер. Когато днес препрочитаме съчиненията на критика, насочван от журналиста срещу автора на „Орлеанската дева“, на „Философски речник“ и на „Мохамед“, се учудваме, че журналистът е предвидил през 1754 година точно онова, което става през 1854, сиреч сто години по-късно.
388
Ели-Катрин Фрерон — бележит френски литературен критик (1719 — 1776), известен с нападките си срещу Волтер и енциклопедистите; името му става синоним на вулгарната клевета — бел.ред.