Смъртта на една марионетка [bg]

Наложи се Барнаби да остави за малко дъщеря си; опита се да я погледне строго и предупредително, но не успя да привлече погледа й. Вдигна рамене и с мъка си запробива път към вратата. Във фоайето влезе млад мъж, придружен от хубаво, но безлично момиче.

— Значи успя, а, Гавин?

— Успяхме, сър. — Сержант Трой подръпна нервно маншетите на спортното си сако. — Това е жена ми, Мори. — Госпожа Трой го побутна с крак. — Оо! Извинете. Морийн.

— Приятно ми е да се запознаем.

Морийн се ръкува. Не изглеждаше да й е особено приятно. Барнаби предположи, че всичко това изобщо не е по вкуса й, също както и на Дорис Уинстанли, само дето Морийн нямаше защо да крие този факт. Том винаги слагаше по един плакат на КОТС в служебния стол, без никога да говори за своята обвързаност с трупата, но неговият сержант го беше чул да споменава за репетициите на Джойс, бе свързал двете неща и съответно реши да си купи билети. Барнаби си представяше какво са си говорили семейство Трой. Гавин убеден, че няма нищо лошо да е близо до стареца; Морийн — каква скука ще трябва да изтърпи. Сега тя се усмихна — навъсена, сдържана усмивка — и каза, че човек става намусен и кисел от много бира и лимон. Мъжът й се почувства неловко и я побутна да вървят към залата. В този момент видя Къли, която си проправяше път към двукрилата врата и коридора към кулисите. След малко Морийн отново го стресна, като го мушна силно в кръста.

— Жалко, че не си си взел нож и вилица — подхвърли тя, когато седнаха на местата си.

— Какво? — зяпна я той в недоумение.

— Можеше да я изядеш през антракта.

Господин Тибс закъсняваше и Диърдре беше на нокти. Вече съжаляваше, че прие идеята му и дори го насърчи в желанието му да дойде на премиерата. Сега това й изглеждаше върхът на глупостта. Ако изведнъж го прихване нещо или се изплаши, няма да има кой да му помогне. Ядосваше се, че не му купи билет за място до Том, но й се беше сторило по-добре да го настани на стол до пътеката на последния ред. Опасяваше се да не би баща й да се почувства застрашен, ако се види отвсякъде заобиколен с непознати. Тя стискаше една програма и с болка на сърце си даваше сметка какво незначително място заема нейното име, а името на Харолд би изпъкнало повече само ако буквите бяха прогорени в хартията.

Диърдре пак си погледна часовника. Къде, за Бога, е той? Поръча му такси за осем без петнайсет, а пътуването не е повече от няколко минути. И тогава видя пред театъра да спира такси и бързо излезе в студената нощ. Господин Тибс слезе от колата.

— О, тате — викна тя, — толкова се разтревожих…

Изведнъж млъкна и ченето й увисна. Баща й беше облечен в лятна риза с къс ръкав и кремави памучни панталони, а на ръката му бе преметнато ленено яке. Беше го оставила облечен в дебел костюм от туид, с жилетка под сакото, за да му е топло, и бе пъхнала банкнота от пет лири във вътрешния му джоб. «Поне се е сетил да вземе парите», помисли си Диърдре, като го видя да подава банкнотата. Шофьорът взе парите и вдигна прозореца. Тя почука по стъклото.