Смъртта на една марионетка [bg]

— Мислех, когато колегата ви се появи, да сложа някои от снимките му тук.

— Няма хора.

— Какво!

— Събота е. Нито един фотограф не е свободен. — Тя отхвърли назад дълъг кичур руса коса. — Сватби. Изложби на кучета. Сладкарски изложби. Коледно тържество на скаутите.

— Разбирам. — Харолд си спести острия коментар, който му беше на езика. Няма защо да опълчва пресата срещу себе си. Пък и той си има достатъчно снимки, включително и една съвсем скорошна: обвит в лека мъгла, в стил Давидоф, режисира изпълнението на Николас в „Нощта трябва да падне“.

Госпожица Плюм насочи към него микрофон, не по-голям от, четка за зъби, и каза:

— От вашето писмо разбирам, че това е деветдесетата постановка в „Латимър“.

Харолд се усмихна и поклати глава. Доста път имаше да извървят, преди да стигнат до мястото на „Амадеус“ в пантеона на Уинстанли. Пое дълбоко въздух и подхвана:

— Винаги съм знаел, че съм предопределен да…

— Момент. — И тя хукна към улицата, погледна нагоре–надолу и бързо се върна. — Много започнаха да се цупят в редакцията, когато трябва да плащат глоби.

— Та както казвах…

— Готови ли са вече програмите?

— За какво?

— За „Амадеус“, естествено.

— Би трябвало. Премиерата е в понеделник.

— Ще ми дадете ли една?

— Какво… сега?

— Ако се наложи да се спасявам. Да не сбъркам имената — това е най-важното, нали? При Амдрам.

Амдрам! Харолд отиде до кантонерката с неприятното чувство, че както вървят нещата, вероятно ще се наложи да прескочи годините си на развитие. Взе два билета за премиерата от касата и ги пъхна в една програма.

— Не знам дали изобщо сте запозната с пиесата?

— Да. Гледах я в Националния. Този Саймън Калоу е изумителен.

— Е, ние с Питър Хол подхождаме към текста по съвсем различен начин, разбира се…

— Гледахте ли „Невероятен шанс“?

— Какво?

— По телевизията. Саймън Калоу. И Фауст. По едно време направо те хвърля в оркестъра.

— Боя се, че…

— Изумително.

— Изглеждате много млада — отбеляза Харолд саркастично — за репортер.

— Аз съм им храненичето. — Умалителната форма изобщо не му подейства успокоително, особено след като тя добави: — Винаги ми се пада най-късата сламка.

— Вижте. Бихме могли да се придържаме към моя текст…

Пред вратата се мярна силует в черно и жълто. Момичето нададе остър писък и хукна навън.

— Идвам… Не ме глобявайте… моля ви… Преса. Преса!

Тя размаха микрофона пред флегматичния профил на полицая и изчезна надолу по улицата. Харолд се затича след нея и я настигна точно когато девойчето се качваше в колата. Госпожица Плюм свали прозореца.