Декстър: Острието на ножа [bg]

— Да бе. Може би ще го пипнем в някой комедиен клуб.

— Ще го пипнем, Деб — уверих я, макар че никой от двама ни не ми повярва. Тя само изпъшка. Светна зелено и Дебора скочи на газта, сякаш смазваше отровна змия.

Провирахме се в трафика към дома на Дебора. Сутрешният пиков час беше към края си. На ъгъла на Флаглър и 34-та улица кола беше налетяла на тротоара и се беше ударила в стълба пред една черква. Едно ченге стоеше до колата между двама мъже, които си крещяха. Малко момиченце седеше на бордюра и плачеше. Влизахме в очарователния ритъм на поредния вълшебен ден в рая.

Малко по-късно завихме по Медина и Дебора паркира до моята кола. Изключи двигателя и за миг чувахме само потракването на изстиващия мотор.

— Гадост — каза тя.

— Съгласен.

— Какво ще правим сега?

— Ще спим. Прекалено съм уморен, за да мисля.

Тя тупна волана с две ръце.

— Как мога да спя, Декстър? Като знам, че Кайл е… — Отново удари волана. — Гадост.

— Фургонът ще ни кацне, Деб. Знаеш го. Базата данни ще засече всеки бял фургон с надпис „Избери живота“. С помощта на полицейския бюлетин това е само въпрос на време.

— Кайл няма време.

— Човеците имат нужда от сън, Деб — напомних. — Дори аз.

Куриерски фургон изскърца иззад ъгъла и закова пред къщата на Дебора. Шофьорът изскочи с малък пакет и приближи към входната й врата. Тя каза: „Гадост“ за пореден път и слезе от колата, за да вземе пакета.

Затворих очи и поседях само миг по-дълго, отнесен. Така правя, вместо да мисля, когато съм много уморен. Това наистина приличаше на изхабени усилия. Нищо не ми идваше наум, освен да се чудя къде съм си оставил маратонките. С новото ми чувство за хумор, което явно бездействаше, това ми се видя странно, и за своя голяма изненада чух много слабо ехо от Мрачния странник. „Защо това е смешно? — попитах. — Дали защото оставих маратонките при Рита?“ Разбира се, ехото не отговори. Горкото, вероятно все още се цупеше. Но все пак хихикна. „Още нещо смешно ли се появи?“ — попитах. Но отговор отново нямаше, само слабо чувство на очакване и глад.

Куриерът издрънча и замина с рев. Тъкмо когато се канех да се прозина, протегна и да призная, че фино настроената ми мозъчна мощ е в дупка, чух нещо като бълване. Отворих очи, погледнах и видях Дебора да залита към стъпалото, после да се тръшва на него. Изскочих от колата и забързах към нея.

— Деб! — извиках. — Какво има?

Тя пусна пакета и закри лице с ръце, издаваше някакви невероятни звуци. Клекнах до нея и вдигнах пратката. Беше малка кутийка, с размер като на тези, в които слагат ръчни часовници. Отворих я. Вътре имаше пластмасово пликче, което се затваряше с притискане. И в него имаше човешки пръст.

Кутре с голям блещукащ пръстен.