Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

И при вика той й прехвърли топката, която описа устойчива, правилна дъга, а после тя му я хвърли обратно. Едва успя да улови идващата топка и да я пригоди към ритъма, но продължи своята каскада и броеше, докато дойде време да я подаде отново. Назад… напред… назад… напред… прехвърляне…

Отначало беше трудно, най-трудното жонглиране, което бе изпълнявал досега, но все пак можа да го направи, вършеше го безпогрешно и след първите няколко прехвърляния го вършеше без непохватност, като равномерно разменяше подхвърляния с Карабела, сякаш от месеци бе упражнявал с нея този номер. Знаеше, че това беше необикновено, че никой не би усвоил такива сложни фигури още от първия опит; но както преди се придвижваше бързо към същността на майсторството, поставяше се в сфера, където не съществуваше нищо друго освен ръка и око и движещи се топки, и провалът ставаше не само невъзможен, но и немислим.

— Хей! — подвикна Слийт. — Хайде сега насам!

Той също жонглираше. За момент Валънтайн се обърка от това усложняване на работата, но си наложи да продължи машинално да хвърля, когато сметнеше за необходимо, да улавя това, което идеше към него, и непрекъснато да движи между ръцете си останалите у него топки. Така, когато Слийт и Карабела започнаха да си разменят топки, той можеше да продължава играта и да улавя от Слийт вместо от Карабела. „Едно… две… едно… две…“ — подвикваше Слийт. Заел позиция между Валънтайн и Карабела и по този начин станал водач на групата, той подаваше топките първо на единия, после на другия в ритъм, който остана непоклатим като скала дълго време, а после ускори смешно до темпо, което беше извън възможностите на Валънтайн. Внезапно десетки топки се озоваха във въздуха, или поне така изглеждаше, и Валънтайн посягаше отчаяно да лови всички, но ги изпусна до една и се строполи, превивайки се от смях, на топлата пружинираща трева.

— Значи има граници на способностите ти, а? — подхвърли Слийт весело. — Добре! Добре! Тъкмо започвах да си задавам въпроса дали си смъртен!

Валънтайн се изкикоти.

— Достатъчно смъртен, опасявам се.

— Обед! — извика Делиамбър.

Той се бе настанил на почетното място над котле със задушено, окачено на триножник над един огнен глобус. Скандарите, които се бяха поупражнявали отделно в друга част на гората, сякаш изникнаха от земята и залапаха с неприлична лакомия. Виноркис също бързаше да напълни чинията си. Валънтайн и Карабела последни получиха дажбата си, но той почти не обърна внимание на това. Потеше се с благодатната пот на добре оползотвореното усилие, кръвта му бучеше и кожата му гореше, но дългата нощ на неспокойни сънища изглеждаше далеч зад него, нещо, което бе оставил във Фолкинкип.

През целия този следобед фургонът бързаше на изток. Сега това безспорно беше гхайрогска местност, населена почти изключително от тази влечугоподобна раса с лъскава кожа. Когато се свечери, трупата се намираше все още на половин ден път от центъра на провинцията Дюлорн, където Залзан Кавол бе уредил предварителна продажба на билети. Делиамбър съобщи, че недалеч от тях има селска странноприемница, и те продължиха напред, докато стигнаха до нея.