Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Лъже те, Джо! Абсурдна лъжа! Не е пътувала с този самолет. Предполагам, че е замесена в някаква мръсна игра.
— Аз й вярвам.
— Защо?
— Заради онова, което видях.
— Какво си видял?
— Мисля, че не бива да ти казвам…, защото има опасност да затънеш в същото блато като мен. Дори е идването си тук мога да ти причиня куп неприятности.
Тя дълго мълча, сетне каза:
— Сигурно си видял нещо наистина необикновено, за да те накара да вярваш, че наистина има оцелял от катастрофата.
— По-невероятно е, отколкото си представяш.
— Все още не вярвам.
— Добре. Така е по-безопасно.
Бяха излезли от Колорадо Спрингс и колата се движеше по безлюдно шосе, само в далечината се виждаха фермерски къщи. Хълмовете на запад бяха обгърнати от сивкавата мъгла.
— Не караш безцелно, нали? — попита Джо.
— За да разбереш какво се опитвам да ти внуша, трябва да видиш нещо. — За миг Барбара вдигна очи от пътното платно и погледна спътника си: — Мислиш ли, че ще можеш да го понесеш?
— Да не би да отиваме към…
— Да, отиваме на мястото, където е катастрофирал самолетът. Но ако се колебаеш, веднага ще завия обратно.
Той затвори очи и се постара да прогони връхлитащата го тревога. Стори му се, че чува воя на самолетните двигатели и писъците на обречените пътници. Едва сега осъзна, че се намират близо до мястото на фаталния удар. Барбара Кристмън караше към поляната, на която боингът се беше разбил на парчета като стъклена бутилка.
— Помисли си, още не е късно — промълви тя. Сърцето му се бе свило така, сякаш се беше превърнало в черна дупка в гърдите му.
Колата намали скорост, скоро щяха да напуснат магистралата.
Джо отвори очи и въпреки надвисналите облаци му се стори, че дневната светлина е прекалено ярка. Насили се да прогони въображаемите звуци и промълви:
— Не спирай… Всичко ще бъде наред. Вече няма какво да губя.
Отбиха от магистралата и продължиха по павирано шосе, от двете страни, на което се издигаха високи тополи, чиито клони бяха устремени към небето като зелени пламъци. След малко тополите отстъпиха място на лиственица и брези, които пък бяха заменени от бели борове. Внезапно шосето свърши и автомобилът заподскача по черен път, обрасъл с коренища, над който вечнозелените клони се свеждаха като балдахин. След няколко минути Барбара спря, изключи двигателя и каза:
— Слизаме. Ще вървим пеша. До мястото остава не повече от половин километър.
Въпреки че гората не беше толкова гъста и първобитна като огромните масиви от борове, смърчове и ели, растящи, по склоновете на обвитите в гъста мъгла планини, мержелеещи се на запад, цивилизацията беше толкова далеч от тук, че гробната тишина напомняше на тишината в огромна катедрала. Нарушаваха я само пукането на съчките и мекото хрущене на борови иглички, придружаващи всяка стъпка. Тази молитвена тишина потискаше Джо също като въображаемия рев на самолетни двигатели, който чуваше в миговете на поредния пристъп на страх. Спокойствието беше изпълнено с някаква тайнственост и тревожно очакване.
Той последва Барбара под свода на вечнозелените дървета. Въпреки че наближаваше пладне, тук цареше полумрак. Миришеше на бор, на отровни гъби и на естествен тор.
С всяка стъпка студът проникваше като разтопен лед чак до мозъка на костите му и въпреки че денят бе топъл, той трепереше като лист.
Най-сетне дърветата се разредиха и в далечината се ширна поляна. Въпреки че гората предизвикваше у него чувство за клаустрофобия, сега той се страхуваше да излезе на откритото пространство заради ужаса от онова, което ще види там.
Треперейки, последва Барбара и тревожно се огледа. Останките от самолета ги нямаше, но поляната сякаш бе обитавана от призраци.
След топенето на снеговете и обилните пролетни дъждове пространството беше обрасло с трева и полски цветя, ала те не можеха да скрият ужасната рана в земята огромен кратер с назъбени краища в склона на хълма в северозападната част на поляната.
— Там се е забил самолетът — прошепна Барбара Кристмън.
Тръгнаха редом към зеещата яма, но Джо бързо изостана, сетне спря. Имаше чувството, че и душата му е наранена като земята на това място.
Барбара се върна и безмълвно го хвана за ръката. Той се облегна на нея и двамата продължиха напред.
Като наближиха мястото на удара, Джо забеляза почернелите от огъня дървета и си спомни, че ги беше видял на снимката на катастрофата, която бяха публикували в „Поуст“. Обгорелите борове и трепетлики се очертаваха на фона на притъмнялото небе, а клоните им се протягаха като ръце на мъртъвци.