Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
След няколко секунди се появи изумруденозелен форд „Експлорър“ и спря наблизо. Барбара Кристмън слезе и се приближи до Джо. Той усети миризмата на белина и сапун и предположи, че е перяла, когато е позвънил на вратата й.
Тръгнаха бавно по уличката и Джо промърмори:
— Госпожо Кристмън, питам се дали сте виждали моя снимка…
— Не съм — отвърна тя. — Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Барбара.
— Добре, с удоволствие. И така, Барбара, когато преди малко отвори вратата, как позна кой съм?
— Непознат от години не се е появявал на вратата ми. Освен това вчера, като ми се обади втори път и не вдигнах телефона, ти го остави да звъни над трийсет пъти.
— Четирийсет.
— Дори и най-настоятелният човек би се предал след двайсетия път. Когато телефонът продължи да звъни, разбрах, че не само си настоятелен, а разтревожен, и си казах, че скоро ще се появиш.
Джо я огледа изпод око. Беше петдесетинагодишна, носеше избелели джинси и синьо-зеленикава риза. Гъстата й побеляла коса изглеждаше така, сякаш е била подстригана от мъжки бръснар. Руменото й лице беше открито като безкрайните царевични ниви в Канзас, изглеждаше честна и откровена.
— От кого се страхуваш, Барбара? — прекъсна мълчанието той.
— Не съм сигурна.
— Знай, че не се отказвам лесно и че рано или късно ще се добера до отговора.
— Казвам самата истина, Джо. Никога не съм знаела кои са хората, от които се страхувам, но в едно съм сигурна — че те дърпат конците, а ние сме като марионетки в ръцете им.
— Намекваш, че именно тези хора които и да са те, контролират разследването, извършвано от Съвета за безопасност на пътническия транспорт, така ли?
— Членовете на борда са честни… поне така предполагам. Но онези… те са способни да направят така, че някои данни да изчезнат.
— Какви данни?
Барбара натисна спирачки, тъй като светофарът беше превключил на червено, и вместо да отговори, зададе въпрос:
— Какво възбуди подозренията ти? Какво от цялата история ти се стори неправдоподобно?
— Отначало не хранех никакви съмнения, но всичко се промени, след като се запознах с единствената оцеляла от катастрофата.
Тя втренчено го изгледа, сякаш й говореше на чужд и неразбираем език.
— Роуз Тъкър — поясни Джо и се втренчи в нея, за да види каква ще бъде реакцията й. Стори му се, че изненадата й е искрена.
— Коя е тази Роуз Тъкър?
— Била е на борда на полет 353. Вчера отидох на гроба на близките ми и там се запознах с нея.
— Не може да бъде! Никой не би могъл да оцелее.
— Тя е била сред пътниците.
Барбара безмълвно се втренчи в него. Джо продължи:
— Някакви опасни типове я преследват, а сега са по петите ми. Може би са същите, които са унищожили доказателствата за причината на катастрофата.
Зад тях изсвири клаксон. Не бяха забелязали кога светофарът е превключил на зелено. Барбара превключи на скорост и потегли, като увеличи климатика, защото навън беше захладняло.
— Никой не би могъл да оцелее след такова падане — промърмори. — Носът на самолета се е забил в земята и…
— Носът ли? Мислех, че боингът се е превъртял и се е разбил на парчета.
— Не си ли чел репортажите във вестниците?
Той поклати глава:
— Нямах сили. Само си представях какво се е случило.
— Не е било обикновено падане — обясни тя. — Машината е полетяла като камък към земята. Нещо подобно на катастрофата в Хоупуел през септември 1994 година. Боинг на авиокомпанията „Ю Ес Еър“ се разби в околностите на Хоупуел и беше буквално… заличен. Да бъдеш на борда на полет 353 е било все едно да се озовеш в центъра на ядрена експлозия… извинявай, ако те наранявам, Джо.
— Имало е останки, които са могли да бъдат идентифицирани.
— Грешиш — последствията от такава катастрофа са по-ужасяващи, отколкото можеш да си представиш… много по-ужасяващи, отколкото би искал да знаеш, повярвай ми.
Той си спомни малките сандъчета, в които бяха изпратени тленните останки на близките му, и сърцето му сякаш се превърна в студено камъче. Успя да овладее надигащата се мъка и едва чуто промълви:
— Предполагам, че патолозите не са успели да открият останките от няколко пътника. На хора, които в един миг са престанали да съществуват… били са… заличени, както ти се изрази.
— С повечето пътници на борда на този самолет се е случило точно това — промърмори тя. Зави по магистрала № 115 и се насочи на юг под небето, натежало като парче олово.
— Може би тази Роуз Тъкър не е била разкъсана като другите. Може би не са я открили, защото сама е напуснала мястото на катастрофата.
— Напуснала ли?
— Жената, с която се запознах, не беше нито обезобразена, нито осакатена. Изглеждаше така, сякаш се е отървала дори без драскотина.