Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Евъред насочи треперещия си показалец към Льосюр:
— Казах му тази сутрин, че жена ми не е такава! Не приемам подобни намеци нито от вас, нито от който и да било друг!
— Не правя намеци, господин Евъред — продължи Мейсън с тих, но твърд глас. — Просто ви повтарям, че няма причина да се безпокоите. Повярвайте ми, статистически вие сте на по-сигурно място на борда на този кораб, отколкото в собствения си дом. Казвайки това, ние приемаме сериозно сигурността, и като се има предвид естеството на проблема, ще назначим претърсване на кораба. Незабавно. И лично аз ще го наблюдавам.
Ниският компетентен глас на Мейсън и гладката й реч имаха очаквания ефект. Евъред все още беше зачервен и дишаше тежко, но след малко преглътна и кимна.
— Точно за това молех от самото начало.
След като Евъред си тръгна, тримата останаха мълчаливи. Най-накрая шефът по сигурността въздъхна тежко и се обърна към Мейсън:
— Е, капитане?
Старши помощникът се взираше замислено към празния изход.
— Има ли някакъв начин да получим психиатричен профил на госпожа Евъред?
Тишина.
— Нали не мислите, че…? — вдигна вежди Кемпър.
— Всичко е възможно.
— Според закона трябва да минем през съпруга й — каза Кемпър. — Това е стъпка, която бих направил с върховно нежелание, освен ако наистина не сме сигурни, че тя… не е повече на кораба. По дяволите! Вече имахме проблем с морала на екипажа заради онази откачена икономка — моля се на Господа да я открием.
Мейсън кимна.
— Аз също. Господин Кемпър, моля ви, организирайте претърсване ниво две. — Тя погледна към Льосюр. — Гордън, бих искала да работите с господин Кемпър лично.
— Разбрано, сър — каза Льосюр. Той се сви вътрешно. Претърсване ниво две включваше всички обществени пространства, всички жилища на екипажа и цялата секция с трюмове — всъщност всичко, освен самостоятелните каюти. Дори да се мобилизираше целият охранителен състав, щеше да отнеме поне един пълен ден. Освен това имаше някои места дълбоко във вътрешността на кораба, които просто не можеха да бъдат претърсени както трябва.
— Съжалявам, Гордън — каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. — Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.
„Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…
Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.
— Господин Кемпър, сър?
— Да? — отвърна Кемпър.
— Сър — каза мъжът нервно, — става въпрос за две неща. — Той подсмръкна, чакайки.
— Е? — сопна се Кемпър. — Не виждате ли, че съм на заседание?
— Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.
— Как?
— Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… — Той се запъна.
— И какво?
— Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.
Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.
— Господин Кемпър — обади се Льосюр. — Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.
— Ще го направя, сър.
— Бъдете внимателен.
— Разбира се.
Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя: