Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Тази реплика беше добре дошла: един от хората в списъка на Пендъргаст — Скот Блекбърн, интернет милиардерът — заемаше единия от двата тризонета.
— Да не говориш за господин Блекбърн? — попита Констанс.
Ника поклати глава.
— Не. Но Блекбърн е още по-лош! Има си собствена прислужница, която лично взима спалното бельо. Пиклата се държи с мен като с боклук, все едно, че аз на нея съм й слугиня. И тоя тризонет ми остана в наследство от Хуанита!
— Довел си е собствена камериерка? — възкликна Констанс. — Защо?
— Той всичко е помъкнал със себе си! Собствено легло, собствени килими, собствени статуи, собствени картини, че даже и пианото си. — Ника разтърси коси. — Пфу! И разни грозни работи.
— Моля? — Констанс се престори, че не разбира думата.
— Богаташите са смахнати! — Ника отново изруга на гръцки.
— Ами неговия приятел Терънс Калдерон от съседния апартамент?
— Той ли! Не е лош. Дава ми хубав бакшиш.
— И неговите каюти ли чистиш? Също ли си носи куп собствени вещи?
Тя кимна.
— Носи. Много антики. Френски. Много хубави.
— Колкото по-богати, толкова по-лоши — намеси се Лурдес. Говореше отличен английски със съвсем лек акцент. — Миналата нощ бях в апартамента на…
— Хей! — изгърмя един глас иззад тях.
Констанс се обърна и видя надзирателката, застанала зад стола й с ръце на мощните си хълбоци и свиреп поглед.
— На крака! — каза жената.
— На мен ли говорите? — отговори Констанс.
— Казах: на крака!
Констанс кротко се изправи.
— Не съм те виждала преди — произнесе жената с враждебен тон. — Как ти е името?
— Рюлке — каза Констанс. — Лени Рюлке.
— За какво отговаряш?
— Каютите на Палуба 8.
Изражение на жесток триумф раздвижи месестото лице на жената.
— Така си и мислех. Знаеш много добре, че не трябва да ядеш тук! Отивай долу в кафетерията на Палуба Д, където ти е мястото.
— Каква е разликата? — попита Констанс мило. — Храната не е по-добра, отколкото тук.
Триумфалното изражение върху лицето на надзирателката се замени от невяра.
— Защо ти, нахална кучко… — Тя замахна и удари Констанс по дясната буза.
Констанс никога не бе удряна през живота си. Тя замръзна за миг. След това направи инстинктивно крачка напред, ръката й стискаше здраво вилицата. Нещо в движението й накара очите на надзирателката да се разширят. Жената отстъпи.
Констанс бавно остави вилицата на масата. Помисли си за Мария и за обещанието, което й бе дала. Лицето на рускинята бе побеляло. Другите две камериерки прилежно се бяха навели над чиниите си.
Около тях жуженето от апатичните разговори, които бяха секнали заради препирнята, се поднови отново. Тя вдигна очи към надзирателката, за да запомни лицето й. После — с пламтяща буза — се дръпна от масата и излезе.
21.
Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.
Евъред крачеше напред-назад в тясното пространство, лицето му беше червено, гласът му трепереше. Изглеждаше така, сякаш се намира на ръба на истерията.
— Минава четири следобед — тъкмо казваше той на Кемпър. — Минаха осем проклети часа, откакто ви сигнализирах за изчезването на съпругата си.
— Господин Евъред — започна Кемпър, шефът по сигурността. — Това е голям кораб, има много места, където тя би могла да бъде…
— Само това ми повтаряте всички — тросна се Евъред и гласът му се издигна. — Тя още не се е върнала. Чух съобщението по радиоуредбата, както и всички останали, видях малката снимка, която показахте по екраните на телевизорите. Това не е в стила й, никога не се е случвало да е дълго някъде, без да ми се обади. Искам корабът да бъде претърсен!
— Нека ви уверя…
— По дяволите скапаните ви уверения! Може да е паднала някъде, да се е наранила, да не може да извика или да се обади по телефон. Може да е… — Той спря, като дишаше тежко, избърсвайки яростно една сълза с опакото на ръката си. — Трябва да се свържете с Бреговата охрана, да съобщите на полицията, да ги доведете тук.
— Господин Евъред — обади се Мейсън, поемайки инициативата, за огромно облекчение на Льосюр. — Намираме се по средата на Атлантическия океан. Дори ако полицията или Бреговата охрана имат юрисдикция — каквато те нямат, — не биха могли да стигнат до нас. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че имаме проверени от времето процедури за справяне в такъв род ситуации. Шансовете тя да не иска да бъде намерена по някаква причина са почти един процент. Трябва да обмислим дали не е възможно да е в нечия друга компания.