Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Шест жени ли сте тук? — попита тя невярващо.
Мария кимна.
— Нямах представа, че сте толкова натясно.
— Туй е нищо. Трябва да видите Палуба Е, където спят служителите от ЗКП.
— ЗКП?
— Забранен контакт с пътниците. Персоналът, който се занимава с прането, мие машинното, готви. — Мария поклати глава. — Като в затвор. Не вижда светло, не диша чист въздух. Така по три-четири месеца. Работят шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Заплащането е двайсет до четиридесет долара дневно.
— Но това е по-малко от минималната работна заплата?
— Минималната заплата къде? Ние сме никъде — сред морето. Тук няма закони за заплащането. Корабът е регистриран в Либерия. — Тя се озърна. — Съквартирантките ми вече са отишли в стола. Там ще ги открием.
Тя пое по криволичещ път през тесните, миришещи на пот коридори, а Констанс я следваше по петите. Столовите за персонала се намираха в централната част на кораба в голямо помещение с нисък таван. Членовете на екипажа, всички облечени в униформи, седяха на дълги маси, с глави, сведени над чиниите. Докато заемаха местата си на опашката за бюфета, Констанс се огледа, шокирана от голотата на залата — в такъв контраст с разкошните трапезарии и салони, където се разполагаха пътниците.
— Толкова е тихо — промълви тя. — Защо хората не си говорят?
— Всички са уморени. Пък и са потиснати заради Хуанита. Камериерката, дето се побърка.
— Побърка се? Какво се е случило с нея?
Жената поклати глава.
— Не е необичайно, само че обикновено става към края на дългите пътувания. Хуанита полудя… сама си извади очите.
— Мили Боже! Познаваше ли я?
— Слабо.
— Изглеждаше ли да има проблеми?
— Всеки от нас има проблеми — каза Мария съвсем сериозно. — В противен случай не бихме се хванали на тази работа.
Избраха си обяд от не твърде апетитните възможности — мазни късове солено телешко варено, подгизнало зеле, скашкан ориз, клисав овчарски пай, анемични на вид парченца жълтеникав кейк — и Мария я отведе към една близка маса, където две от съквартирантките й безрадостно човъркаха съдържанието на чиниите си. Водачката на Констанс ги представи — младата тъмнокоса гъркиня се казваше Ника, а Лурдес беше филипинка на средна възраст.
— Не съм те виждала преди — каза Ника с тежък акцент.
— Моите каюти са на Палуба 8 — отвърна Констанс, като се стараеше да прибави немско звучене на собствените си думи.
Гъркинята кимна.
— Трябва да внимаваш. Това не твоята столова. Само тя да не те види! — И погледна многозначително към една ниска и набита жена с къдрава, платинено руса коса, която стоеше в отсрещния ъгъл и намусено оглеждаше помещението.
Работничките се заприказваха на странна смесица от езици с доста елементи на английски — очевидно масонския диалект на служебните палуби в „Британия“. Разговорът се въртеше предимно около полудялата камериерка, която се бе обезобразила.
— Къде е тя сега? — попита Констанс. — Свалиха ли я от кораба?
— Твърде далече сме от сушата, за да дойде хеликоптер — обясни Ника. — Заключиха я в болничното отделение. И сега трябва да поема половината от стаите й. — Тя се намръщи. — Хуанита… Знаех си, че я чака беда. Все приказваше какво е видяла в пасажерските каюти, вреше си носа, където не й е работа. Добрата камериерка не вижда нищо, не помни нищо, само си изпълнява задълженията и си държи устата затворена.
Констанс се запита дали Ника изобщо спазва собствения си съвет по отношение на последното.
Гъркинята продължи.
— Ето и вчера, какви ги приказваше на обяд! Само за онази стая с кожените ремъци на леглото и вибратора в чекмеджето. Какво ще търси тя в чекмеджето? Любопитството убива котката. А сега се налага да й чистя половината стаи. Ех, този проклет кораб!
Устните й се свиха в израз на неодобрение и тя се облегна назад със скръстени ръце, демонстрирайки позицията си по въпроса.
Последва мърморене и кимания в знак на съгласие.
Окуражена, Ника отпусна ръце и отново поде.
— Една пътничка изчезнала от кораба. Представяте ли си? Скочила е, сигурно. Прокълнат кораб, казвам ви!
Констанс заговори бързо, за да спре словесния поток.
— Мария ми каза, че взимате големите каюти. Късметлийки! Аз поемам обикновените стаи.
— Късметлийки ли? — Ника вдигна вежди невярващо. — Два пъти повече работа!
— Но бакшишът е по-добър, нали?
Гъркинята се изсмя.
— Богаташите дават най-малките бакшиши. Вечно се оплакват, искат всичко да е направено не знам си как. Оня идиот от тризонета, кара ме да идвам по три пъти на ден да му оправям леглото.