По-силна от магия
- Автор: Кулман Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-силна от магия». Краткое содержание книги:
Отначало Лусиън едва понася дръзката и пряма девойка, на която е станал настойник. Досега никой не се е осмелявал да оспорва заповедите му. Нито да обърне целия замък наопаки. За да се отърве от своенравната Алис, Лусиън решава да я представи в обществото и да й намери съпруг. Но за Алис все не може да се намери подходящ кандидат…
Въпреки безинтересния външен вид, в гърдите на госпожица Феър туптеше сърце на истински Тарзан. След като почистиха библиотеката и болките от натъртванията му се поуталожиха, той с неохота си призна, че действията й съвсем не бяха лишени от героизъм.
Това, което започна като нервен тик на бузата му, се превърна в усмивка, когато си представи надвесената над него Алис, с останките от скъпоценната му гръцка ваза в ръка, а редом с нея подскачащото, въодушевено пляскащо с ръце хлапе, надаващо окуражителни възгласи. Каква странна двойка бяха! Като две малки маймунки… Особено момчето. Фактът, че бе запазил бодрия си дух въпреки многото страдания, бе истинско чудо.
При тази мисъл усмивката му се стопи. Бедното нещастно създание! То беше само кожа и кости и покрит с толкова дебел слой сажди. Как ли се чувстваше сега? Зает с обсъждането на сватовнически планове и организирането на празненството в Тистълуд Касъл, той съвсем бе забравил да попита за състоянието на своя нов… Какво? Гост? Слуга? Поклати глава. Какво щеше да прави с момчето?
„Да го дам в някой приют за сираци?“ — замисли си той, докато обираше с лъжичката сладкия сироп на пудинга. Тази идея му припомни усещането за слабото и треперещо телце, което се бе вкопчило в жилетката му, хълцайки от благодарност. Остави лъжичката и бутна недокоснатия десерт настрани.
Не! Не можеше да става и дума за приют за сираци, нито пък за приют за бедни. В мига, в който спаси детето от онзи коминочистач, той понесе отговорността за него, така както отговаряше и за бъдещето на Алис. А това означаваше, че е длъжен да се погрижи момчето да укрепне, което би било невъзможно в сиропиталището. Освен това, ако искаше да бъде напълно честен към себе си, трябваше да си признае, че изпитва възхищение към малкия катерач.
„Възхищение? Към едно мръсно улично хлапе?“ Високомерният аристократ в него бе изумен и искрено ужасен.
Сякаш не бе достатъчно смайващо, дето изобщо бе благоволил да забележи момчето, да не говорим за това, че се бе забъркал и в юмручен бой заради него.
Поради някаква причина, която напълно му убягваше, Лусиън отново забрави за предразсъдъците си на благородник и постави момчето извън социалното му положение. И това, което откри, когато пренебрегна срамния белег на бедността, бе едно умно и смело дете, което заслужаваше възхищението му много повече от разните егоистични, мързеливи и безполезни лордове и дами; едно дете, което заслужаваше много по-добро бъдеще от това, което злощастната съдба му бе отредила.
Изведнъж желанието да разбере къде е момчето и как се чувства му се стори най-важното нещо на този свят. Изгарящ от нетърпение, той взе звънеца, за да повика лакея и да го разпита. Но в следващия миг го остави на мястото му. Защото искаше лично да види детето.
Желанията му бяха загадка за самия него. Той, високомерният маркиз Тистълуд, да посещава някакъв си дрипа и катерач по комините? Стана от масата, продължавайки да умува над необяснимите си постъпки. И както повечето от нещата, които бе направил или помислил през последните три седмици, той приписа смайващата промяна в себе си на влиянието на Алис. Беше изминал половината път до вратата, когато внезапно спря, осенен от нова мисъл.
Къде всъщност бе завел Тидзъл момчето? Замисли се за миг. Вероятно на долния етаж, където спяха слугите. Или на тавана? Къщата бе огромна и той никога не си бе правил труда да попита къде са стаите на прислугата. Този път взе звънчето и позвъни.
Лакеят безшумно се появи.
— Милорд?
Лусиън погледна объркано и за пръв път осъзна, че макар този мъж да работеше повече от пет години в дома му, той никога не бе благоволил да научи името му. По дяволите, дори не бе разговарял с него, освен с „да“ и „не“. Подобно на необяснимия импулс да види момчето, маркиз Тистълуд внезапно изпита изгарящото желание да узнае как се казва лакеят.
Мъжът изглеждаше толкова поразен, сякаш току-що го бяха уволнили.
— Хендрикс, милорд. Мелвин Хендрикс.
Лусиън кимна и се усмихна. Обаче отново усмивката на господаря по-скоро ужаси, отколкото успокои нещастния прислужник. Маркиз Тистълуд тежко въздъхна. Нима наистина бе такова страшилище? И ако бе така, как досега не го бе забелязал?
Поклати глава, когато обезпокоителният отговор изплува в ума му. И защо да забелязва? Като се изключи това, че им плащаше заплатите, досега той почти не забелязваше съществуването им.