По-силна от магия
- Автор: Кулман Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-силна от магия». Краткое содержание книги:
Отначало Лусиън едва понася дръзката и пряма девойка, на която е станал настойник. Досега никой не се е осмелявал да оспорва заповедите му. Нито да обърне целия замък наопаки. За да се отърве от своенравната Алис, Лусиън решава да я представи в обществото и да й намери съпруг. Но за Алис все не може да се намери подходящ кандидат…
Лусиън сложи успокоително ръка на рамото й.
— Всичко е наред… Как ти е името?
— Тили, милорд. Тили Дигби.
— Нямам никакво намерение да изпращам момчето в приют, Тили. И със сигурност не очаквам двете с Пеги да плащате за издръжката му. Аз…
— Милорд? — разнесе се слаб гласец откъм леглото.
— Да?
— Барт — машинално подсказа Тили.
— Името ти е Барт, така ли? — нежно попита Лусиън.
Детето кимна.
— Бартоломю Бръмбли. На ваш’те услуги, милорд.
Лусиън се усмихна на гордата нотка в гласа на малкия несретник.
— Бартоломю… Хубаво име! Много хубаво…
— И аз винаги съм го харесвал. Майка ми мъ е кръстила на Бартоломю Феър.
— А къде е майка ти?
Барт сви рамене.
— Сигур живее нейде. Не съм я виждал от… откак бях на пет години. Тогава ме продаде на Молз.
— Тя… те е продала? — маркиз Тистълуд беше потресен. Момчето кимна. — Господи, що за майка е това! Да продаде собственото си дете!
— Мама имаше девет деца. Тя продаде всички ни. Момичетата отидоха при мадам Блакфрайрс. Те бяха девствени, поне мама така казваше, тъй че забавляват богатите контета, дет ги е страх да не фанат някоя болест, или богатите старци, дет обичат младичките. Колкот до останалите… — Отново сви рамене. — Те са си отишли много преди дъ съ родя.
Невъзмутимият тон, с който обясни, че сестрите му са били продадени като проститутки, смрази кръвта на Лусиън. Не можеше да приеме, че едно малко дете знае за подобно зло, а още повече, че го приема като нормална част от живота. Съвсем несъзнателно той протегна ръка и погали нежно хлътналата буза на детето. Сякаш с жеста си се опита да изтрие всичките му лоши спомени.
— На колко години си сега, Барт?
— На девет.
— Девет… — повтори маркиз Тистълуд, неспособен да скрие ужаса си. Детето бе толкова дребничко и слабо, че бе предположил, че е на не повече от седем.
Барт взе изненадата му за недоволство и притеснено се надигна на лакти.
— Моля ви, не ме гонете, милорд! Знам, че съм малък. Но съм умен и се кълна, че здравата шъ работя, ако ми позволите да остана! Не ям много и шъ спя…
— Шшт! — успокои го нежно Лусиън и внимателно го бутна да легне. — Нямам никакво намерение да те гоня.
Детето се втренчи в него, сякаш не смееше да повярва на късмета си.
— Няма ли?
Маркиз Тистълуд твърдо поклати глава.
— Никогиж?
— Искам да сключим сделка, Барт. Ще ми обещаеш да ядеш, докато стомахът ти не може да приеме и хапка повече, и да спиш в хубавата стая, където ще кажа на Тидзъл да те настани. Тогава ще можеш да останеш тук колкото искаш. Съгласен ли си?
Барт изхлипа, хвърли се към спасителя си и го прегърна е всички сили.
— О, да! Да, милорд! Шъ направя всичко, коет кажете! Само почакайте и шъ видите! Аз ще бъда най-добрият, най-верният слуга дето нявга сте имали!
Лусиън усети как очите му се навлажняват.
— Не се съмнявам…
И ако човешкото сърце наистина можеше да се разтопи, в този миг със сърцето на лорд Тистълуд се случи точно това.
Глава 9
Три дни след стълкновението и с майстора-коминочистач, Алис седеше в луксозната каляска на Лусиън на път за Тистълуд Касъл. Шарлот споделяше купето с нея, докато маркиза и Клейтън яздеха отстрани, възседнали два прекрасни жребеца, които бяха купили предишната седмица от прочутите конюшни Татърсол. Отделно пътуваше багажа им, както и неколцина градски слуги.
Шарлот, която бе изтощена от бала преди официалното откриване на сезона, спеше в ъгъла, а Алис бе потънала в мрачни мисли.
„Тистълуд“. При всяко повтаряне на това име сърцето й болезнено се свиваше. Изпитваше истински ужас, че отново ще го види. Макар че бяха минали почти петстотин години, откакто за последен път бе зърнала масивните каменни стени, срамът и вината й за това, което се бе случило там, псе още пареха, а раната й от смъртта на Лусън… все още кървеше.
Примигна, за да отпъди сълзите, които винаги напираха при спомена за него, подпря буза в леденото стъкло на прозорчето и се втренчи в тъжния зимен пейзаж. Как щеше да издържи през следващите две седмици под покрива на мястото, скътало толкова скръбни и печални образи? Всичко там, независимо колко се бе променило от годините и човешките ръце, щеше да й напомня за Лусън.
Щеше да усеща нежното му присъствие във всеки камък и всяка греда; да чува съблазнителния му глас в шепота на нощния вятър. А което бе още по-обезпокоително, щеше да усеща мириса му в призрачния дъх на мащерката, камшичето и великденчето. Лусън винаги бе ухаел на слънцето и зелените хълмове на Тистълуд; свеж като невинността и в същото време чувствен като земните недра. И от мига, в който я бе взел в прегръдките си, Алис не можеше да вдиша и частица от въздуха на Тистълуд, без да изпита болезнения копнеж да почувства ръцете му около себе си.