Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Я не ме занимавайте с глупости… Купувате ли го, или не?
— Купуваме го, купуваме го! — отвърна уплашено Сашо.
Още по-тежък беше обратният път — по стръмнината. Слънцето беше на залез, не знаеше, че е толкова неприятно късното лятно слънце. Едва креташе нагоре, макар че Криста носеше бута — насила го бе измъкнала от ръцете му. И въпреки това вървеше спокойно и леко. А още по-леко от нея вървяха трима старци пред тях, и тримата голи до пояса, с цветни бархетни ризи, препасани с ръкавите през кръста. А единият от тях дори нещо си свирукаше, май че серенадата на Тозели. На вилата Сашо пристигна запъхтян и вкиснат, на всичко отгоре, като минаваха по зашумената пътека, една клечка му влезе в носа.
— Природата е нещо непоносимо! — заяви той.
— Да, вярно е — отвърна тя. — Но само в началото.
— В началото и винаги! — заяви той яростно. — Вуйчо казва, че природата рано или късно ще погуби човека.
Тя го погледна насмешливо.
— Вуйчо ти е мъдрец! Природата не обича маниаците. Природата търпи само тия, които се приспособяват към нея.
— Ще си го запиша в бележника! — заяви ядосано той.
— Запиши си го на челото, жалък биолог такъв! — засмя се тя. — Долен женкар и пияница!
Така се беше изнервил, че му се искаше да захвърли месото на първото куче. Но тъй като в целия район кучетата бяха отдавна изтровени, а тия, които живееха по вилите, не ядяха залоено овче месо, принудиха се да си го ядат сами. За щастие, поне с огъня им потръгна. Откриха незатревено място в задния двор, намериха в изобилие и дърва. Градинарят, който години наред бе подкастрял дърветата, бе насякъл всички клонки и ги бе наредил под покрива. Докато Криста вдъхновено режеше месото, Сашо отиде в лещака за шишове. След като направи несполучлив опит да си отреже палеца, той се върна с две окастрени пръчки и незначителна раничка. Но вместо да го приеме като герой, тя безжалостно го смъмра:
— Господи боже, ти си бил ужасен некадърник! Да си знаеш, че никога няма да се омъжа за тебе.
Сашо усети как го повя лек хлад.
— И слава богу — отвърна той.
— И защо слава богу? — стрелна го тя обидено с поглед.
— Ами кой е луд да се жени за авантюристка… И коравосърдечна при това?
След малко той се издигна отново в очите и, като приготви от съчките чудесна клада, по-висока от човешки бой. Поне тоя занаят бе научил от пионерските лагери. Редеше грижливо клечките, забавляваше се с мисълта, че строи молекулярна решетка на гените. Техният усоен дол вече се бе налял с мрачина, макар че небето над тях все още светлееше. Когато пирамидата беше готова, Сашо пъхна в нея един запален вестник. Вдигна се висок огнен стълб, весел и съскащ, в мрака се разлетяха като бесни рояци искри. Оттеглиха се малко назад, лицата им станаха като бакърени от отраженията на огъня.
— Нали е много хубаво! — възкликна момичето очаровано.
— Толкова хубаво — отвърна той, — че очаквам всеки миг да долети пожарната.
— Защо?
— Тоя огън се вижда чак от София. Могат да си помислят, че гори академикът.
Но не пристигна никой. В отчуждения свят на хората с частни вили никой не им се притече на помощ. И навярно тъй щяха да си изгорят, ако наистина се беше запалила вилата. Пламтящата пирамида започна да се руши. Сашо старателно връщаше в огъня недогорелите съчки. Скоро се образува голям куп жарава, която бързо тъмнееше и гаснеше.
— Можеш да почнеш — каза тя.
— Какво да почна?
— Ами да печеш кебапа.
Но той не долови скритата ирония в гласа и. Взе двата шиша с набучените на него парчета месо и чушки и приближи огъня. Макар да бе потъмнял, все още здравата пареше. Така се печело то! Надвеси ги над огъня, но горещината скоро го накара да се отдръпне назад. През цялото време Криста го наблюдаваше с безразлично лице, само очите й се смееха.
— Не виждам как мога да опека тия неща — измърмори той, — без да си опека и ръцете.
— Човече, ти от небето ли си паднал? — възкликна тя.
— Защо?
— Ще сложиш две чаталести пръчки, ще подпреш на тях шишовете. И после от време на време ще ги въртиш, това е всичко.
— Ами естествено — каза той.
— Изобщо ти ходил ли си някога на екскурзия?
— Веднъж до Белград.
— Сред природата, искам да кажа.
— Глупости! — отвърна той. — Колективни мероприятия. С декламации и хоро.
Опекоха как да е шиша. Бяха така огладнели, че го изядоха с апетит, макар че се залойваше още преди да е изстинал. Огънят бавно гаснеше, но Сашо му подхвърляше от време на време по няколко съчки, колкото да се осветляват. Беше много приятно така край тлеещата жарава с напечени носове и изстинали задници. От време на време някое сухо клонче се пукваше, в мрака политаха малки топли светулчици. Двамата се умълчаха съвсем — идваше времето да се прибират във вилата.