Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Уокър Бо — произнесе тя името му нежно. Чувстваше я странно позната, макар да бе сигурен, че никога не се бяха срещали. Опита се да каже нещо, но не можа. Нещо му пречеше. Някакво чувство на удивление пред изключителната й красота, пред онези чувства, които събуждаше в него. Той я чувстваше като земята, проникната от странна магия, проста и сложна едновременно, съсъд от първични елементи, пръст, въздух и вода, част от всичко, което раждаше живота. Отношението му към нея беше различно от това на Морган Лех и Пи Ел, макар че той още не можеше да знае това. Тя не будеше у него чувства на любов или закрила; той не искаше да я притежава. Между тях съществуваше близост, която надхвърляше страстта и потребността. Свързваше ги едно непосредствени разбирателство, както чувствата никога не биха могли да ги свържат. Уокър усещаше тези връзки на разбирателство, макар че не би могъл да ги определи. Това момиче бе нещо, което той цял живот се бе борил да стане. Тя бе олицетворение на неговите мечти.
— Погледни ме — каза тя.
Очите му се заковаха върху нея. Тя свали пръсти от лицето му и ги премести върху откъснатата останка на ръката му, тази вкаменелост, която стърчеше неподвижна и безжизнена от рамото му. Пръстите й проникнаха под дрехата му, галеха кожата му и се плъзнаха там, където кожата се бе втвърдила в камък. Той се отдръпна от докосването й. Не искаше тя да усети болестта, която се развиваше в него и загиването на плътта му. Но пръстите й бяха настоятелни. Тя не отместваше погледа си.
Той изохка, когато всичко пред очите му се превърна в парещ бял проблясък на болка. В миг той отново видя Залата на Кралете, криптите на мъртвите, каменната плоча с изписаните върху нея руни, черната дупка под нея и мигновеното движение, с което Асфинкс го удари. След това плуваше и съществуваха само нейните очи, черни и бездънни, които го загръщаха във вълна от сладостно спокойствие. Болката изчезна, издигна се от него като червена мъгла, която се разтвори във въздуха. Усети как някаква тежест се вдигна от него и почувства покой.
Сигурно за малко бе заспал в този момент; не бе сигурен. Когато отново отвори очи, момичето беше до него, гледаше го и светлината на зората бе бледа и далечна сред върхарите на дърветата. Той преглътна, устата и гърлото му бяха пресъхнали и тя му даде да пийне вода от един мях. Усети върху себе си погледа на Морган Лех, който се пулеше насреща му с отворена уста, слабото му мургаво лице бе маска на недоверие. До него имаше още един човек, когото той не познаваше, със сурово и коварно изражение на лицето. Спомни си, че и двамата бяха тук, когато момичето го намери. От какво ли бяха така поразени?
После усети, че нещо се бе променило. Чувстваше ръката си по-лека, по-свободна. Нямаше болка. Напрегна малкото останали му сили, за да огледа себе си. Дрехата му бе издърпана от рамото и откриваше розова, излекувана плът, от която бе отстранено каменното поражение на болестта.
Ръката му я нямаше.
Отровата на Асфинкс също.
Какво изпитваше? Най-смесени чувства. Гледаше момичето втренчено и се опитваше нещо да каже, но не можеше.
Тя погледна към него, спокойна и съвършена.
— Казвам се Куикнинг — каза тя. — Дъщеря съм на Краля на Сребърната река. Погледни в очите ми и ще ме познаеш.
Той така и направи. Тя го докосна. На мига видя онова, което Морган Лех бе видял преди него, на което Пи Ел бе станал свидетел — пристигането на Куикнинг в Кулхавен и възраждането на Меадските градини от праха и пепелта. Той почувства удивление пред чудото и инстинктивно разбра, че тя е именно тази, за която се представя. Тя владееше магия, която събуждаше вяра, магия, която можеше да спаси от най-жалкото житейско поражение. Когато образите отминаха, гой отново бе поразен от необяснимата близост, която чувстваше към нея.
— Ти си отново добре, Уокър Бо — каза му тя. — Болестта няма вече да те мъчи. Поспи сега, защото имам голяма нужда от тебе.
Тя го докосна веднъж и се отдръпна.
Той отново се събуди по пладне, мъчен от жажда и глад. Куикнинг беше до него и веднага му даде храна и вода, като му помогна да се изправи и да седне. Сега се чувстваше по-силен, приличаше на себе си отпреди срещата си с Асфинкс и можеше да мисли ясно за пръв път от седмици насам. Облекчението му, че е освободен от отровата на Асфинкс, че е просто жив, се бореше в него с гнева от това, което Ример Дал и Шадуините бяха сторили с Коглин и Мърко. Един обикновен старец и някакъв досаден котарак, така се беше отнасял с тях. Огледа сечището и видя опустошението. Момичето не го попита какво се е случило. Тя просто го докосна и разбра. Всички картини от трагичните събития на онази нощ го заляха със своите спомени и го оставиха разтърсен и близо до сълзи. Тя отново го докосна, да го успокои и ободри, но той не заплака. Нямаше да се предаде. Преглътна мъката, затвори я в себе си, решен да намери и унищожи виновниците.