Светкавично бягство
- Автор: Пиърсън Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светкавично бягство». Краткое содержание книги:
Той се изправи и взе дистанционното.
— Искаш ли да гледаш анимация? Прескачаше от канал на канал, но даваха предимно реклами. Нямаше детски. Раздразнен, захвърли дистанционното на кревата.
— Хайде! — каза й той. — Направи нещо. Кимни, ако искаш да махна превръзката на устата ти.
Тя се сви в ъгъла на дрешника — малка, напрегната, пребледняла топка страх.
— Няма нищо друго, което да искам да направя в момента, освен да те отвържа. Разбираш ли това? — Той внимателно следеше реакциите й. — Единственото, от което се нуждаем, е споразумение. Тогава ще те пусна. Без пищене, без съпротива, махам тиксото и превръзката. Става ли?
Той се приближи до нея, протегна шия и застана толкова близко, че можеше да подуши страха й, а после каза:
— Мислиш ли, че така си помагаш?
Главата й бавно се завъртя. Носът й течеше, така че той се приближи, взе хартиена носна кърпичка, след което я постави пред носа й така, че да може да се издуха, и тя го направи. И то не веднъж, а няколко пъти.
— Виждаш ли? — каза й той. — Искам да се чувстващ колкото се може по-удобно. Мисля, че ще се споразумеем.
Тя кимна и се опита да каже нещо. Усмивка от ухо до ухо се появи на лицето на Паоло. Очите му светнаха. Протегна се да я погали по главата, но размисли.
— Като кимнеш, ми обещаваш, че няма да правиш глупости, няма да крещиш или нещо подобно. Разбрахме ли се?
Пени кимна отново.
— Добре тогава… Така… Добре. — Вече махаше превръзката. — Много добре.
Чорапите се свлякоха около врата й. Пени каза тихичко:
— Трябва да пишкам.
Няколко минути по-късно вече я беше развързал и й беше помогнал да се изправи. Боляха я коленете, глезените, раменете и китките. Тя се подпираше на него първите няколко стъпки, докато започна сама да пази равновесие.
— Можеш да затвориш вратата — каза и той. — Но не я заключвай. Ако чуя, че я заключваш, ще трябва да я разбия. Тогава сделката ни ще пропадне и пак ще трябва да те завържа.
Уплашена, тя едва успя да кимне в отговор.
— Добре тогава. Отивай и си върши работата. Пени влезе в банята и затвори вратата след себе си.
Свали си панталоните и гащичките и седна да се изпишка на тоалетната чиния, но мислите й търсеха варианти за бягство. Спомни си как майка й я учеше на всички онези неща, които тя никога не си беше правила труда да слуша. Отново и отново все същите досадни неща. Неща от рода на къде да отиде, ако някога се окажат разделени, как да пищи и бяга, как да хапе. Веднъж в кухнята майка й си направи труда да й покаже всичко, което можеше да бъде използвано, за да нарани някого, като повтори няколко пъти, че й показва тези неща само в случай че някой се опита да ги ограби или нещо от този род. Но от начина, по който го беше казала, излизаше, че нещо от този род беше по-важното. Сега се чувстваше като в някой от онези случаи — нещо от този род.
Тя се огледа. Паста за зъби, четка за зъби, тубичка с някакъв крем.
Протегна се и грабна крема, защото едно от нещата, които си спомняше, бе как да използва всички онези неща под мивката, които, ако се изстискаха или пръснеха в очите на човек, биха го заслепили. Изстиска малко на пръста си, приближи го към носа си и го помириса. Не миришеше като онези неща, които биха наранили очите, и затова го остави на мястото му.
— Готова ли си? — попита той през вратата.
— Почти.
Някакво смешно найлоново пликче съдържаше малки бутилчици шампоан, балсам и лосион за коса. До нея имаше кафяв поднос с две чаши за кафе, малка чинийка със захар и завита в найлон купичка със сметана. В ъгъла — кафе машина.
Очите й се върнаха към чашите за кафе.
Тя се изпишка и се обу, но очите й не се отместваха от тези две чаши. Споменът беше пресен, защото именно тя бе съборила чашата от полицата в кухнята и я бе строшила. След това се беше разплакала, а стана още по-лошо, когато майка й се поряза, докато събираше парчетата. Споменът за кървящия пръст бе толкова силен точно сега, защото беше зърнала корема на онзи ужасен мъж — всички онези белези и прясната рана, и по някакъв начин тези две неща се свързаха в ума й. Кръв.
Той почука.
Звукът я прониза като мълния.
— Знам. Знам! — Не й трябваше да се преструва на ядосана пред него.
Обви едната от чашите няколко пъти в кърпа. Усещаше как той всеки момент ще отвори вратата. Вдигна кърпата над главата си с дясната ръка, а с лявата пусна водата на тоалетната, защото имаше нужда от този шум. Точно когато той бе най-силен, тя хвърли кърпата върху постелката на пода и почувства как чашата се троши.