Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Ясно. Поне успяхме да се измъкнем без лорд Златен — казах на Сенч.
Той поклати глава.
— И това се оказа много по-трудно, отколкото очаквах. Сигурно си чул как блокира пристанището. Отказа се чак когато градската стража дойде и го арестува.
— Наредил си да го арестуват? — Бях ужасен.
— Спокойно, момко. Той е благородник и простъпката му е съвсем тривиална. Ще се отнасят с него много по-добре, отколкото с теб. И ще го задържат само за два-три дни, само докато заминат всички кораби, отправящи се към Външните острови. Така бе най-лесно да се справя с него. Не исках да дойде в замъка и да застане пред мен, нито да моли кралицата да се застъпи за него.
— Тя знае защо го направихме, нали?
— Знае. Но не й харесва. Чувства се много задължена на Шута. Но не се безпокой. Оставих достатъчно пречки, така че на лорд Златен ще му е трудно, ако не и невъзможно да си уреди аудиенция с нея.
Не вярвах, че настроението ми е в състояние да се развали още повече, но явно можеше. Не можех да понеса мисълта за Шута в затвора, а после високомерно пренебрегван от двора в Бъкип. Знаех как е действал Сенч — тук-там по някое подмятане, слух, че лорд Златен вече не се ползва с благоволението на кралицата. След като излезеше от ареста, щеше да се превърне в прокуден. Прокуден без пукната пара и с огромни дългове.
Исках само да го оставя в безопасност, а не да го поставям в подобна ситуация. Казах го на Сенч.
— Стига, Фиц, престани да се безпокоиш за него. Понякога се държиш така, сякаш никой не може да се оправи без теб. Той е много способно, много находчиво създание. Ще се справи. Ако бях действал по-меко, вече да е по петите ни.
Това също бе истина, но не ме успокояваше особено.
— Морската болест на Шишко не може да продължава още дълго — оптимистично отбеляза Сенч. — Когато отмине, ще се погрижа да ти го зачислят. Така ще имаш причина да си до него и понякога да влизаш в каютата до тази на принца. Може би така ще имаме повече време за съвещания.
— Може би — казах глухо. Въпреки че принцът разговаряше с Шишко, нестройната му музика не отслабваше. Това съвсем ме вкисваше. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да се убедя, че гаденето на Шишко не е мое.
— Сигурен ли си, че не искаш да се върнеш в каютата? — питаше го Предан.
— Не. Подът се люшка.
Принцът се обърка.
— Но нали палубата също се люшка.
Сега бе ред на Шишко да се смути.
— Не, не се. Тука се клати целият кораб. Не е чак толкова лошо.
— Разбирам. — Видях как Предан се отказва от всяка надежда, че може да му го обясни. — Както и да е, скоро ще свикнеш и морската болест ще изчезне.
— Няма — мрачно отвърна Шишко. — Сада каза, че всички ще ми казват така, но че не е вярно. На нея й ставало лошо всеки път, когато се качвала на кораб, и изобщо не й минавало. Затова не дойде с мен.
Започнах да не харесвам тая Сада, а никога не я бях виждал.
— Е, Сада греши — енергично заяви Сенч.
— Не, не греши — упорито рече Шишко. — Ето. Още ми е лошо.
И отново се наведе през релинга и заповръща на сухо.
— Ще му мине — каза Сенч, но вече не толкова уверено като преди.
— Нямаш ли някакви билки, които да му помогнат? — попитах. — Може би джинджифил?
Сенч спря.
— Отлична идея, Беджърлок. Мисля, че имам малко. Ще наредя на готвача да му направи силен джинджифилов чай и ще ти го пратя.
Чаят миришеше колкото на джинджифил, толкова и на валериан и сънниче. Одобрих решението на Сенч. Сънят можеше да се окаже най-доброто лекарство за упоритата морска болест на Шишко. Дадох му го и твърдо му казах, че това е известен моряшки лек против морска болест и че съм сигурен, че ще му подейства. Въпреки това той го погледна съмнително: явно думите ми нямаха толкова тежест, колкото мнението на Сада. Отпи, реши, че джинджифилът му харесва, и изгълта цялата чаша. За нещастие миг по-късно я изплю също толкова бързо — беше се опарил и задавил и това го накара непреклонно да откаже да пие повече, дори и на съвсем малки глътки.
Бях на кораба едва втори ден. А ми се струваше, че съм тук от половин година.
Слънцето най-сетне проби облаците, но вятърът и пръските отмъкваха малкото топлина, която обещаваше. Омотан във влажно вълнено одеяло, Шишко потъна в неспокоен сън. Трепкаше и стенеше в кошмарите си, пропити с песента му за морската болест. Седях до него на мократа палуба и подреждах тревогите си в безполезни купчинки. Именно така ме намери Уеб.
Погледнах го и той ми кимна сериозно. Застана на релинга и се загледа нагоре. Проследих погледа му до морската птица, която лениво се рееше в небето. Никога не бях виждал създанието отблизо, но знаех, че със сигурност е Риск. Осезателната връзка между мъжа и птицата изглеждаше като изтъкана от синьо небе и вода, спокойна и свободна едновременно. Къпех се в споделеното им удоволствие от деня, като се опитвах да не обръщам внимание как то изостря чувството ми за самота. Това бе магията на Осезанието в своя най-естествен вид — връзка на взаимно наслаждение и уважение един към друг между човек и животно. Сърцето на Уеб летеше с птицата. Долавях разговора им и си представях как птицата споделя радостния си полет с него.