11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
Докато не пристигнах в Дери.
2
Нещо не беше наред с този град и мисля, че го усетих от самото начало.
Когато магистралата премина в път с две платна, изпъстрени с асфалтови кръпки, аз продължих по Път 7. На около двадесет мили северно от Нюпорт пътят се изкачи на възвишение и Дери се разкри пред погледа ми, струпан на западния бряг на река Кендъскиг под токсичен облак, захранван от бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи с пълна пара. През центъра на града преминаваше една зелена артерия. От разстояние приличаше на белег. Градът около назъбената зелена линия изглежда беше оцветен изцяло в опушено сиво и черно, под небе с цвета на засъхнала урина, благодарение на дима, бълван от всички онези комини.
С колата минах покрай няколко сергии за плодове и зеленчуци. Продавачите (или бяха просто хора, навъртащи се наоколо с празен поглед) приличаха повече на уродливи диваци, отколкото на мейнски фермери. Докато минавах покрай последната сергия — „Крайпътен плод-зеленчук Бауърс“, иззад няколко струпани кошници с домати изскочи един помияр и подгони колата. Опитваше да захапе задните гуми, а от устата му се точеха лиги. Приличаше на някаква версия на булдог. Преди да го изгубя от поглед, една кльощава жена в гащеризон приближи кучето и взе да го пердаши с парче от дъска.
Хари Данинг беше отраснал в този град и аз го намразих от пръв поглед. Без конкретна причина, просто така. Централната търговска част беше сбутана на дъното между три хълма и изглеждаше жалка и клаустрофобична. Моят черешово червен Форд беше най-ярката кола на улицата. Цветът му веднага хващаше окото (при това погледите не бяха никак възторжени) сред всичките черни Плимути, кафяви Шевролети и очукани товарни камиони. През центъра на града минаваше канал. Черна вода запълваше почти изцяло бетонното корито, а каквото се виждаше от ограничителните стени, беше покрито с големи петна плесен.
Успях да паркирам на улица Канал. Един петак, пуснат в паркинг-метъра, ми осигуряваше един час време за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбън Фолс, а на една витрина, малко по-нагоре по улицата, бях видял табела „Официално и ежедневно облекло Дери — Най-елегантната галантерия на Мейн“. Съмнявах се, че магазинът има кой знае каква конкуренция.
Бях паркирал пред аптеката и спрях за момент, за да разгледам табелата на витрината. Тя някак обобщаваше всичките ми чувства към Дери — острото недоверие, усещането за едва сдържано насилие — по-добре от всичко друго, за което се сещам, въпреки че прекарах там два месеца и (с изключение на няколко нови познати) не харесах абсолютно нищо в този град. Табелата гласеше:
Кражбата не е „гот“, не е нещо „яко“ и не е „тръпка“! Кражбата е престъпление, по което се повдигат обвинения!