Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Няма нужда да задълбаваме в подробности, господин Бейкър. Знаете по-добре и от мен бавния, прецизен път, по който баща ми изгуби състоянието на рода Холи. Аз по това време бях на фронта. Какво точно стана?
— Дължеше се не толкова на намеренията му, колкото на преценките…
— Знам, че беше наивен човек… но как така се получи?
— Ами, беше период на луди капиталовложения. И неговите се оказаха луди.
— Някой не го ли съветваше?
— Инвестира парите си във въоръжения, които още тогава бяха морално остарели. И когато анулираха договорите, оказа се, че е изгубил.
— Вие по това време сте били във Вашингтон. Знаехте ли за тези договори?
— Само в най-общи линии.
— Но достатъчно, за да не вложите и вие парите си в тях.
— Не ги вложих.
— Съветвахте ли понякога баща ми в какво да влага?
— Бях във Вашингтон.
— Но ви беше известно, че е взел заеми срещу имотите на фамилията Холи — парите, които е инвестирал.
— Известно ми беше.
— И банката ви е сложила ръка върху имотите му.
— Една банка няма избор, Итън. Знаеш много добре.
— Знам. Жалко, че не сте имали възможност да го посъветвате.
— Не го вини, Итън.
— Сега, след като всичко ми е ясно, не го виня. Поначало никога не съм смятал, че е виновен, но не бях наясно какво точно е станало.
Струва ми се, че господин Бейкър бе подготвил възможност да преминем към темата. Но след като изгуби шанса си, трябваше да обмисли следващия си ход. Изкашля се, издуха си носа и го обърса с книжна кърпичка от плоско пакетче в джоба си, попи очи с втора кърпичка, избърса очилата си с трета. Всеки човек си има метод за печелене на време. Познавам един, на когото му трябваха пет минути, за да напълни и запали лулата си.
Когато стана пак готов, рекох:
— Знам вътрешно в себе си, че нямам никакво право да ви моля за помощ. Но вие самият повдигнахте темата за дългогодишното партньорство между нашите две фамилии.
— Свестни хора — каза. — И обикновено с прекрасен поглед върху нещата, консервативни…
— Но не и заслепени от консервативност, сър. Имам впечатлението, че веднъж решили какъв курс да поемат, са го следвали неотклонно.
— Това е точно така.
— Дори ако е ставало дума за потапяне на врага… или за изгаряне на кораб?
— Имали са разрешително, естествено.
— Струва ми се, сър, че през 1801 година са ги разпитвали за това, какво според тях означава „враг“.
— След всяка война следва неизбежна пренастройка.
— Разбира се. Но не се връщам към старите истории само за да се намирам на приказка. Честно казано, господин Бейкър, имам желанието… да възстановя своето благосъстояние.
— Абсолютно правилно, Итън. По едно време започнах да си мисля, че си загубил някогашната способност на семейство Холи.
— Възможно е; или не съм я доразвил. Вие предложихте помощта си. Откъде да започна?
— Проблемът е, че за да започнеш, ти е нужен капитал.
— Знам. Но да приемем, че имам някакъв капитал. Как да поставя началото?
— На дамите вероятно им е скучно — каза той. — Защо не се преместим в библиотеката. За дамите бизнесът е скучна тема.
Госпожа Бейкър се изправи.
— Тъкмо се канех да помоля Мери да ми помогне в избора на тапети за голямата спалня. Мострите са на горния етаж, Мери.
— Искам и Мери да чуе…
Тя обаче ги послуша, както и очаквах.
— Нищо не разбирам от бизнес — каза. — Но от тапети разбирам.
— Става дума и за теб, скъпа.
— Обърквам се, Итън. Нали знаеш?
— Без теб, мила, току-виж съм се объркал още повече.
Номерът с тапетите вероятно го беше измислил господин Бейкър. Съмнявам се, че точно жена му подбира тапетите. Няма начин тия мрачни геометрични шарки в стаята, където седяхме, да са били избрани от жена.
— Проблемът ти, Итън — каза той, след като те излязоха, — опира до наличието на капитал. Къщата ти е на чисто. Можеш да я ипотекираш.
— В никакъв случай.