Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Седяхме от началото на службата до края й и чухме съобщението, че Христос наистина е воскресъл. И както винаги, по гърба ми полазиха тръпки. Най-чистосърдечно взех нафората. Алън и Мери-Елън още не бяха приели първо причастие, затова им доскуча и утихнаха едва след като изпитаха стоманения взор. Станат ли очите на Мери враждебни, и на подрастващите бронята пробиват.
После, окъпани от слънцето, се здрависвахме и поздравявахме, и пак се здрависвахме и честитяхме празника на съседите си. Всички, с които говорихме на влизане, ги поздравихме повторно на излизане — продължение на литанията под формата на благоприличие възпитание, една смирена молитва, копнееща да я забележат и уважат.
— Добро утро. Как е настроението в този прекрасен ден?
— Прекрасно, благодаря. Как е майка ти?
— Старее… Трупа годините… Болежките и мъките на старостта. Ще й кажа, че си питала за нея.
Думите са безсмислени, освен като израз на чувство. Действа ли някой в резултат на мисълта, или пък чувството стимулира към действие, а понякога мисълта го прилага? Начело на малкия ни парад под слънцето вървеше господин Бейкър, като внимаваше да не стъпва по фугите; майка му, починала още преди двайсет години, можеше поне да разчита, че гръбнакът й няма да се пречупи. Ситнещата редом с него госпожа Бейкър, Амилия — дребна, с бляскавите очички на птиче, но птиче, което се храни със семена — влагаше цялото си старание пърхащите й крачета да вървят в крак с неравномерния му ход.
Синът ми Алън вървеше до сестра си, но и двамата се мъчеха да създадат впечатлението, че изобщо не се познават. Имам чувството, че тя го презира, а той я ненавижда. И това може да им остане за цял живот, докато привикват да го прикриват в розов облак от любящи думи. На такива като сестра ми и жена ми им дай да се грижат за обедите — за твърдо сварените яйца и маринованите чушки, за сандвичите с желе и фъстъчено масло, за червените ябълки с дъх на бъчва — и ги пусни да хвърлят хайвера си по света.
И точно така постъпи тя. Отдалечиха се, всеки понесъл хартиената си торбичка, всеки в своя отделен частен свят.
— Хареса ли ти службата, мила моя?
— О, да! Винаги я харесвам. Ти обаче… понякога се чудя дали изобщо вярваш… Сериозно ти говоря. А и шегите ти… невинаги…
— Приближи стола си, сладушке.
— Трябва да приготвя обяда.
— Зарежи обяда.
— Точно това имах предвид — все се присмиваш.
— Обедът не е свещен. Ако беше по-топло, щях да те отнеса до някоя лодка, да греба, докато излезем отвъд вълнолома и да ловим сплеснати риби.
— Нали ще ходим у Бейкърови. Ти имаш ли представа дали вярваш в църквата, Итън, или не? Защо вечно ме наричаш с разни глупави названия? Та ти почти не споменаваш името ми.
— Не желая да се повтарям, нито да досаждам, в сърцето ми твоето име бие като камбана. Дали вярвам? Що за въпрос! Дали извличам всяка бляскава фраза от Никейската вероизповед, заредена като ловджийска гилза, и я оглеждам ли? Не. Не ми е необходимо. При мен има нещо особено, Мери. Дори умът, душата и тялото ми да са изцедени от вяра колкото войнишки боб, думите: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“30, винаги ще карат стомаха ми да се преобръща, ще пораждат пърхане в гръдта ми и ще разпалват огън в ума ми.
— Нищо не разбирам.
— Браво на момичето. И аз също. Да приемем, че като бебе, докато костите ми са били още меки и податливи, са ме сложили в сандъче с формата на англиканско разпятие и така съм се оформил. И когато съм изскочил от кутията така, както пиленцето бяга от яйцето, нима е странно, че съм приличал на кръст? Не ти ли е правило впечатление, че пилетата имат горе-долу формата на яйце?
— Отвратителни неща приказваш, дори и пред децата.
— И те пред мен. Снощи например Елън ме попита: „Татко, кога ще станем богати?“ Но не й казах онова, което знам: „Ще забогатеем скоро, а щом вие не се справяте с бедността, и с богатството няма да се справите.“ И то си е точно така. Докато е бедна, завижда. Като забогатее, току-виж започнала да снобее. Парите не променят болестта, а единствено симптомите й.
30
Пс. 22:1,2. — Б.пр.