Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
„Те са зли — неведнъж беше казвал баща му. — Всичките. Прогонват хората от земите им и си ги присвояват. Убиват жени и деца. Искат да унищожат уммата. Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“
Когато порасна и кръгозорът му се разшири, естествено разбра, че нещата не са черно-бели, както му ги представяха. Не всички евреи подкрепяха потисничеството над палестинците; да си израелец, не те превръщаше автоматично в чудовище; самите евреи бяха преживели ужасни страдания като народ. Но въпреки това смекчаване на възгледите, така и не можа да се отърси от предразсъдъците, втълпявани му още от детството.
Когато темата се засягаше в разговорите с приятели и колеги, се опитваше да заема умерена позиция, както тази вечер. Но дълбоко в себе си, в кътчетата на душата си, които само той познаваше, старото тесногръдие беше живо, тъмно петно, което така и не можеше да изличи. Не се гордееше с него. Знаеше, че го принизява като личност, но не можеше да се избави от него, както не можеше да се избави и от костния си мозък. То беше диктувало постъпките му преди петнайсет години и очевидно ги диктуваше и сега.
— Тази вечер, когато Тауфик ме попита дали не ми става поне малко приятно, като чуя за поредната бомба в Израел, дали част от мен не си мисли, че така им се пада — ами, истината е, че е прав, Зейнаб — каза тихо. — Знам, че не трябва да го казвам, но е така. Нищо не мога да направя. — Той поклати глава от срам, че й признава такива неща, от това, че е разкрил толкова от тайните на душата си. — Като си помисля за този случай, имам чувството, че съм двама души в едно тяло. Единият знае, че е била извършена ужасна несправедливост, че една жена е била убита и че за убийството й е бил обвинен не този, който трябва, че е мой дълг да открия истината. Но на другия изобщо не му пука. Какво от това, че някой е пребил до смърт някаква дърта еврейка? Защо да си навличам неприятности? Мразя се, за това, но нищо не мога да направя.
Зейнаб се отдръпна леко, бадемовите й очи се присвиха и по лицето й премина сянка.
— Понякога всички си мислим лоши неща — изрече успокоително. — Но по-важни са постъпките ни.
— Точно това се опитвам да кажа, Зейнаб. Не знам дали съм способен да постъпя както трябва. Мислите ми… дърпат ме назад. На теб ти е лесно. Израснала си в интелигентно и начетено семейство. Родителите ти са пътували, видели са нещо от света. Не си израснала с тези предразсъдъци. Но когато от бебе ти повтарят, че евреите и израелците са лоши, че наш дълг като мюсюлмани е да ги мразим, че ако не ги убиваме ние, те ще ни убият — не е лесно. Тук — той вдигна ръка и се почука по главата — знам, че това е невярно. И тук също. — Той докосна сърцето си. — Но тук — ръката му се премести на корема — ето тук дълбоко не мога да спра да ги мразя. Както не мога да контролирам емоциите си. Това ме плаши.
Зейнаб го погали по главата. Той усещаше топлината на бедрото й до своето. Настъпи продължително мълчание.
— Помниш ли баба ми? — попита тя накрая, без да спира да масажира врата и раменете му. — Баба Джамила.
Халифа се усмихна. Социалната пропаст между семействата им беше огромна, нейното — на заможен бизнесмен от лъскав квартал на Кайро, а неговото — на неук работник от бедните предградия на Гиза. Баба Джамила беше единствената, на която й беше приятно да общува с него, и когато им ходеха на гости, винаги го настаняваше до себе си и го разпитваше за интереса му към египетската история, тема, по която беше удивително добре информирана. Когато почина преди няколко години, му стана толкова мъчно, сякаш беше починала собствената му майка.
— Разбира се, че я помня.
— Тя веднъж ми каза нещо, преди много, много години, още като бях малка. Вече не си спомням повода, но никога няма да забравя думите. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш, Зейнаб. И винаги търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Никога не съм ти казвала какво да правиш в работата си, Юсуф, но в случая мисля, че точно така трябва да постъпиш.
— Как? — Халифа въздъхна. — Не мога просто да проведа разследване зад гърба на Хасани.
Тя взе ръката му, вдигна я до устните си и я целуна.
— Не знам, Юсуф. Знам само, че този случай по някакъв начин ти е пратен като изпитание и че не трябва да му обръщаш гръб.