Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Долови движение. Зейнаб излезе от спалнята е подпухнали от съня очи. Дългите й стройни крака се подаваха изпод една от старите му ризи, която ползваше за нощница. Тя се наведе и го целуна по челото. Ризата се разтвори и леко откри окосмяването между краката й. Жена му седна, положи глава на рамото му и тъмната й коса се разпиля по гърдите му като черен водопад.
— Не ти беше приятно тази вечер, нали? — попита го сънено.
— Напротив. Беше ми…
— Скучно. Виждаше се по погледа ти. Познавам те, Юсуф.
Той я погали по косата.
— Извинявай. Много неща са ми на главата.
— В работата ли?
Той кимна. Беше му приятно да усеща гърдите й до ръката си.
— Искаш ли да поговорим?
Той сви рамене и не каза нищо. Сребърният глас на Ум Култум се изви между тях.
— Знаеш ли какво ми напомня тази песен? — попита Зейнаб, погали ръката му и прокара пръст по белега, където като малък го беше ухапало куче. — За онзи път, когато отидохме в Гебел ел Силсила. Ти хвана риба за обяд, а после плувахме в Нил. Помниш ли?
Халифа се усмихна.
— Как да не помня? Ти заклещи крака си в един плевел и си помисли, че те е захапал крокодил.
— А ти се хвърли в калта и си съсипа най-хубавия панталон. Такива псувни не бях чувала през живота си!
Той се разсмя и я целуна по бузата. Тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста.
— Юсуф, какво става? Тази вечер беше толкова умислен. И миналата вечер. Какво те тревожи?
Той замълча, загледан в бляскавите пръски на фонтана, облегна се на стената и впери поглед в пукнатината на тавана.
— Направих нещо ужасно, Зейнаб — прошепна накрая. — И не знам как да го поправя. По-точно знам, но ме е страх.
— Ти не можеш да направиш нищо лошо, Юсуф — промълви тя, пусна го и погали лицето му. — Ти си добър човек. Аз го знам, децата го знаят, Господ го знае.
— Не, не съм. Аз съм слаб и страхлив и ви предадох. Предадох себе си.
Вдигна ръце и разтри слепоочията си. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от касетофона и тихият ромон на фонтана. Халифа заговори, отначало бавно, след това все по-бързо, докато изля всичко, което му тежеше: Пиет Янсен, Хана Шлегел, Мохамед Гемал, срещата в Карнак, всичко. Зейнаб го слушаше, без да го прекъсва, ръцете й галеха лицето и врата му, топлият й дъх милваше рамото му.
— Тогава ме достраша да кажа каквото и да било — каза, след като свърши. — Вях млад, току-що бях започнал работа в управлението, не исках да клатя лодката. Оставих ги да осъдят невинен човек, защото не ми стискаше да го защитя. А сега… пак ме е страх. Страх ме е какво ще стане, ако започна да ровя. В този случай има нещо много лошо, Зейнаб. Усещам го. И не знам дали си струва да си рискувам работата за…
Той млъкна и поклати глава.
— За какво? За такъв като Мохамед Гемал ли?
— Ами, да, и това… и, както каза Хасани. Янсен е мъртъв. На практика няма никакво значение какво ще открием.
Тя го погледна в очите.
— Има и нещо друго. Виждам го. Усещам го. Какво е то, Юсуф?
— Нищо, Зейнаб. Нищо… — Той сви колене и подпря чело върху тях. — Тя беше израелка. Еврейка. Виж ги какво правят с арабите. Питам се дали си струва. Струва ли си да си навличам всички тия неприятности заради една еврейка?
Думите се откъснаха от устата му неволно, но след като ги изрече, осъзна, че именно това го измъчваше през цялото време; не само сега, но и преди петнайсет години, когато беше наблюдавал как Хасани и Махфуз пребиват Мохамед Гемал. Че да надигне глас, ще означава не само да рискува кариерата си заради някакъв долен престъпник, но и заради човек от националност и вяра, които бе възпитан да презира. Срамуваше се от предразсъдъците си, срамуваше се истински, защото винаги се беше опитвал да бъде толерантен, да съди за хората по постъпките им, а не по произхода, националността и вероизповеданието им. Но не му беше лесно. Още от съвсем малък го бяха учили, че израелците са лоши хора, че евреите искат да обсебят света, че са жесток, арогантен и алчен народ, причинил немислими жестокости на техните братя мюсюлмани.