Последната тайна на Дома Господен

— А ти се хвърли в калта и си съсипа най-хубавия панталон. Такива псувни не бях чувала през живота си!

Той се разсмя и я целуна по бузата. Тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста.

— Юсуф, какво става? Тази вечер беше толкова умислен. И миналата вечер. Какво те тревожи?

Той замълча, загледан в бляскавите пръски на фонтана, облегна се на стената и впери поглед в пукнатината на тавана.

— Направих нещо ужасно, Зейнаб — прошепна накрая. — И не знам как да го поправя. По-точно знам, но ме е страх.

— Ти не можеш да направиш нищо лошо, Юсуф — промълви тя, пусна го и погали лицето му. — Ти си добър човек. Аз го знам, децата го знаят, Господ го знае.

— Не, не съм. Аз съм слаб и страхлив и ви предадох. Предадох себе си.

Вдигна ръце и разтри слепоочията си. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от касетофона и тихият ромон на фонтана. Халифа заговори, отначало бавно, след това все по-бързо, докато изля всичко, което му тежеше: Пиет Янсен, Хана Шлегел, Мохамед Гемал, срещата в Карнак, всичко. Зейнаб го слушаше, без да го прекъсва, ръцете й галеха лицето и врата му, топлият й дъх милваше рамото му.

— Тогава ме достраша да кажа каквото и да било — каза, след като свърши. — Вях млад, току-що бях започнал работа в управлението, не исках да клатя лодката. Оставих ги да осъдят невинен човек, защото не ми стискаше да го защитя. А сега… пак ме е страх. Страх ме е какво ще стане, ако започна да ровя. В този случай има нещо много лошо, Зейнаб. Усещам го. И не знам дали си струва да си рискувам работата за…

Той млъкна и поклати глава.

— За какво? За такъв като Мохамед Гемал ли?

— Ами, да, и това… и, както каза Хасани. Янсен е мъртъв. На практика няма никакво значение какво ще открием.

Тя го погледна в очите.

— Има и нещо друго. Виждам го. Усещам го. Какво е то, Юсуф?

— Нищо, Зейнаб. Нищо… — Той сви колене и подпря чело върху тях. — Тя беше израелка. Еврейка. Виж ги какво правят с арабите. Питам се дали си струва. Струва ли си да си навличам всички тия неприятности заради една еврейка?

Думите се откъснаха от устата му неволно, но след като ги изрече, осъзна, че именно това го измъчваше през цялото време; не само сега, но и преди петнайсет години, когато беше наблюдавал как Хасани и Махфуз пребиват Мохамед Гемал. Че да надигне глас, ще означава не само да рискува кариерата си заради някакъв долен престъпник, но и заради човек от националност и вяра, които бе възпитан да презира. Срамуваше се от предразсъдъците си, срамуваше се истински, защото винаги се беше опитвал да бъде толерантен, да съди за хората по постъпките им, а не по произхода, националността и вероизповеданието им. Но не му беше лесно. Още от съвсем малък го бяха учили, че израелците са лоши хора, че евреите искат да обсебят света, че са жесток, арогантен и алчен народ, причинил немислими жестокости на техните братя мюсюлмани.