Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Изхлипа така силно, че раменете му потрепнаха. Това бяха сладки, не горчиви сълзи. Ако някакво нечовешко създание — някоя звезда или пък дух на равнината — го бе попитало защо плаче, той нямаше да може да отговори. В случай, че питащият настои и се опита да го успокои и приласкае, навярно накрая момчето би казало:
— Често плача, когато съм на открито. Все ми се струва, че къщата в Хотенгахара е някъде наблизо.
Сълзите освежаваха душата му. След като се е наплакал, земята и небето му даваха утеха. След изсъхването на сълзите духът му винаги слизаше от облаците нов и пречистен.
— Това е Йори, нали?
— Така ми се струва.
Момчето се обърна в посока към гласовете и двете сенки, които се открояваха на вечерното небе.
— Сенсей! — извика и с препъване се затича към яхналия кон мъж. — Това сте вие!
Вън от себе си от радост се притисна към стремето и погледна нагоре, за да се увери, че не сънува.
— Какво е станало? — попита Мусаши. — Какво правиш сам тук?
Лицето на учителя му се видя много слабо — дали от луната — но топлината на неговия глас бе същата, която Йори от седмици жадуваше да чуе.
— Мислех да ида до Чичибу… — Сега погледът на Йори бе привлечен от седлото. — Ами че това е конят, който аз яздех.
— Твой ли е? — засмя се Гоносуке.
— Да.
— Не знаехме кому принадлежи. Видяхме го да броди покрай река Ирума и решихме, че това е дар от небето за Мусаши.
— Равнинният бог трябва да е пратил коня да ви посрещне — заяви съвършено сериозно Йори.
— Твой бил конят, казваш. Такова седло не може да принадлежи на самурай с доход по-малко от пет хиляди крини.
— Е, всъщност е на Шиндзо.
Мусаши слезе от седлото и попита:
— Значи си на гости у тях?
— Да. Такуан ме заведе.
— А новата ни къща?
— Готова е.
— Хубаво. Можем да се върнем там.
— Сенсей…
— Да.
— Толкова сте отслабнал. Защо е така?
— Доста време прекарах в съзерцание.
— Как излязохте от затвора?
— Това ще ти разкаже по-късно Гоносуке. Засега да кажем, че боговете бяха на моя страна.
— Няма нужда повече да се тревожиш, Йори — обади се Гоносуке. — Никой няма съмнение, че той е невинен.
В облекчението си Йори стана доста словоохотлив и им разказа за своята среща с Джотаро и за това как онзи тръгна за Едо. Щом стигна до „отвратителната старица“, която се появила в дома Ходжо, се сети за писмото на Коджиро.
— О, забравих нещо важно — възкликна и подаде листа на Мусаши.
— Писмо от Коджиро ли? — Той изненадан го взе в ръката си, сякаш е получил вест от отдавна невиждан приятел. — Къде го срещна? — попита.
— В село Нобидоме. Онази подла старица беше с него. Каза, че отивал в Будзен.
— О?
— Беше с много самураи на Хосокава… Сенсей, по-добре бъдете нащрек.
Мусаши пъхна неотвореното писмо в кимоното си и кимна.
Не съвсем сигурен, че е бил разбран, Йори продължи:
— Този Коджиро е много силен, нали? Той да няма нещо против вас?
Разказа на Мусаши всяка подробност от срещата си с противника.
Щом стигнаха до хижата, Йори слезе до подножието на хълма да донесе храна, а Гоносуке събра дърва и донесе вода.
Насядаха около ярко пламналия в огнището огън и усетиха радостта от това отново да се съберат живи и невредими. Едва тогава Йори забеляза пресните белези и натъртвания по раменете и врата на Мусаши.
— Откъде ви са всичките тези? — попита. — Целият сте покрит с тях.
— Нищо важно не е. Нахрани ли коня?
— Да, господине.
— Утре трябва да го върнеш.
Рано на следващата сутрин Йори възседна коня и препусна на кратка езда преди закуска. Щом слънцето се качи над хоризонта, той накара животното да спре и със страхопочитание дълбоко въздъхна.
Завтече се назад към хижата и извика:
— Сенсей, ставайте. Бързо! Също като тогава в планините Чичибу е. Слънцето — грамадно и все едно ще се търкулне над равнината. Ставайте, Гоносуке.
— Добро утро — обади се Мусаши от горичката, където бе излязъл на разходка.
— Аз тръгвам — заяви Йори, прекалено развълнуван да мисли за закуска, и препусна.
Мусаши остана да гледа как момче и кон се сливат в черно, подобно на врана петно в самия център на слънцето. Точката все повече се смаляваше, докато голямото огнено кълбо накрая я погълна.