Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Тези клюки не значеха за Такуан нищо. Макар да бе твърде загрижен за благоденствието на страната, за него не бе от значение дали ярките цветове на новото време — крепостите в Осака и Едо — ще процъфтят или ще паднат.
През облаците се процедиха няколко тънки лъча слънчева светлина и отново се чу гласът на пъдпъдъка. Доста дълго време нито едно от телата не се помръдна, макар да не бяха загубили напълно съзнание.
Накрая Акеми промълви:
— Матахачи, виж — вода.
Пред тях бяха сложени две дървени ведра с черпак във всяко — свидетелство, че служителите на наместника не са напълно безсърдечни.
След като отпи няколко големи глътки, Акеми подаде черпака си на Матахачи. Щом той не се и помръдна, попита:
— Какво има? Не искаш ли вода?
Матахачи бавно протегна ръка и хвана черпака. Допрял го до устните си, алчно отпи.
— Ти монах ли си станал, Матахачи?
— А?… Това ли е всичко?
— Кое всичко да е?
— Свърши ли наказанието? Още не са ни отрязали главите.
— Не се и очакваше да го направят. Ти не чу ли мъжът как прочете присъдата?
— И какво каза?
— Каза, че трябва да бъдем прогонени от Едо.
— Жив съм! — изкрещя Матахачи.
Почти полудял от радост, той скочи на крака и без дори да погледне назад към Акеми, си тръгна.
Тя сложи ръка на главата си и се зае да оправи косата. После нагласи кимоното си и пристегна обито.
— Безсрамие — измънка през свити устни.
Матахачи вече бе само точица на хоризонта.
Предизвикателството
Само след няколко дни в дома на Ходжо, Йори се отегчи. Нямаше какво друго да прави, освен да си играе.
— Кога се връща Такуан? — обърна се той една сутрин към Шиндзо, с желанието всъщност да разбере какво е станало с Мусаши.
— Баща ми е още в крепостта, значи, предполагам, Такуан — също — отвърна Шиндзо. — Рано или късно ще си дойдат. Защо не идеш да видиш конете?
Йори се понесе към конюшнята и метна на любимия си жребец едно покрито с лак и седеф седло. И вчера, и завчера без да казва на Шиндзо бе яздил коня. Полученото сега позволение го накара да се почувства горд. Възседна животното и в пълен галоп препусна през задната порта.
Къщите на даймио, пътеките през нивите, оризищата, горите — гледките бързо следваха една подир друга и също така бързо оставаха назад. Яркочервени змийски кратунки и рижа трева даваха знак, че есента е в разгара си. Отвъд равнината Мусашино се издигаше планинската верига Чичибу. „Той е някъде в тези планини“, помисли си Йори. Представи си своя любим учител в затвора и от сълзите по бузите усети успокоителната прохлада на вятъра.
Защо да не види Мусаши? Без да се замисля повече, шибна коня и животно и ездач се понесоха през сребристото море от пухкава трева.
След като около четвърт час препуска с главоломна скорост, Йори дръпна юздите на коня и си помисли: „Може да се е върнал в къщата.“
Завари новото жилище завършено, ала необитаемо. Щом стигна най-близкото оризище, извика на събиращите зърното селяни:
— Някой виждал ли е учителя ми?
В отговор те тъжно поклатиха глава.
Значи трябва да е в Чичибу. На кон може да пропътува дотам за един ден.
След известно време стигна село Нобидоме. Входът на селището бе направо задръстен от самурайски жребци, товарни коне, пътни сандъци, паланкини и между четиридесет и петдесет самураи, които тъкмо обядваха. Той се озърна да види как може да заобиколи селото.
Трима-четирима самураи тичешком го настигнаха.
— Хей, почакай, калпазанино!
— Как ме нарекохте? — попита ядосан Йори.
— Я слез от коня!
Сега бяха застанали и от двете му страни.
— Защо? Че аз дори не ви познавам.
— Само си дръж устата затворена и слизай.
— Не! Не можете да ме накарате!
Преди Йори да разбере какво става, единият от мъжете вдигна десния му крак високо във въздуха и го катурна от другата страна на коня.
— Един човек иска да те види. Ела с мен.
Улови момчето за яката и го повлече към една крайпътна чайна.
Пред нея с пръчка в ръка стоеше Осуги. С едно махване на дланта тя отпрати войниците. Като я видя облечена за път и придружавана от толкова много самураи, Йори не знаеше как да разбира това, нито пък му остана време много да обмисля.
— Хубостник! — извика Осуги и го перна с тоягата си през рамото.
Макар да знаеше, че противникът е далеч по-многоброен от него, Йори се приготви да заеме стойка за бой.
— Мусаши само най-добрите ученици си избира! Ха! Чувам, че си бил един от тях.
— Аз… на ваше място не бих говорил такива неща.
— О, нима не би?
— Н… нямам работа с вас.