Красиви момичета

— Не може просто да кажеш, че е Майка, и да спреш дотук.

— Защо не? — Изрече го по-остро, отколкото искаше. Котката усети напрежението и се премести към страничната облегалка на дивана. — Все още е слаба и красива. Явно тренира постоянно. Тоалетът ѝ струва повече от първата ми кола. Обзалагам се, че маникюристът ѝ е на бързо набиране.

Рик се опули срещу нея.

— Това ли е всичко? Членство във фитнеса и дизайнерски дрехи?

— Разбира се, че не. — Лидия настръхна, защото Клеър все още беше нейна сестра. — Тя е сложна. Хората я поглеждат и виждат колко е красива, но не осъзнават, че под обвивката си е умна и забавна, и… — Изведнъж млъкна.

Дали Клеър все още беше умна и забавна? След като Джулия изчезна и Хелън се затвори в себе си, Лидия бе поела майчинските отговорности. Тя беше тази, която се грижеше Клеър да ходи на училище навреме, да има пари за обяд и чисти дрехи. На нея Клеър се доверяваше. Бяха най-добри приятелки, докато Пол не ги раздели.

Обясни на Рик:

— Тя е тиха. Не обича конфликти. Ще обиколи половината свят, за да избегне спор.

— Значи е осиновена?

Лидия го плесна по ръката.

— Повярвай ми, беше доста потайна. Може и да изглеждаше, че се съгласява, но после правеше каквото си бе наумила. — Чакаше нов коментар, ала Рик си държеше езика зад зъбите. — Преди да се отчуждим, смятах, че съм единственият човек в света, който наистина я разбира.

— А сега?

Лидия се опита да си спомни точно какво ѝ беше отговорила сестра ѝ на гробището.

— Каза, че не знам абсолютно нищо за нея. И е права. Не познавам Клеър на Пол.

— Мислиш ли, че се е променила толкова много?

— И аз се питам — отвърна Лидия. — Тя беше на тринайсет, когато Джулия изчезна. Всеки от нас се справяше с това, което ни сполетя, по свой си начин. Знаеш какво направих аз и какво се случи с мама и татко. Клеър реши да бъде невидима. Просто се съгласяваше с всички — поне привидно. Не създаваше никакви проблеми. Изкарваше добри оценки в училище. Стана заместник-капитан на отбора на мажоретките. Движеше се с популярните момичета.

— Не ми звучи да е била невидима.

— Значи не се изразявам ясно. — Лидия се помъчи да обясни по-добре: — Винаги стоеше в сянка. Беше заместник-капитан, а не капитан. Можеше да излиза с куотърбека на отбора по футбол, но избра брат му. Можеше да е първа в класа, но умишлено предаваше писмените си работи със закъснение или пропускаше да напише домашното си, та да бъде някъде в средата. Тя щеше да знае за Мауна Кеа, но би казала Еверест, за да не привлече прекалено голямо внимание.

— Защо?

— Не знам — сви рамене Лидия, не защото наистина не знаеше, а защото не бе в състояние да го обясни така, че да звучи смислено. Никой не разбираше стремежа към второто място. Това не беше американско. — Предполагам, че просто е искала спокойствие. Да си тийнейджър е изключително трудно. Джулия и аз израснахме с двама чудесни родители. Клеър получи единствено несигурност.

— Какво е намерила в Пол? — попита Рик. — Той не се вписва в модела. В некролога пише, че е бил доста успешен тип.