Красиви момичета

— Съжалявам, миличка. — Гласът му беше толкова тих, та се наложи да се наведе, за да го чуе. Като коленичи до ваната, я обзе странна мисъл — че един ден ще стои по същия начин, къпейки собствените си деца.

— Какво има, тате? — попита Клеър.

Той поклати глава. Не смееше да вдигне очи към нея. Беше рожденият ден на Джулия. Сам бе прекарал сутринта в кабинета на шерифа, където прегледа досието ѝ, снимките на стаята ѝ в общежитието, на спалнята ѝ в къщата, на велосипеда, намерен вързан пред студентския център две седмици след изчезването ѝ.

— Просто има неща, които не можеш да забравиш.

Всеки спор между родителите на Клеър бе вариация на една и съща тема: Хелън казваше на Сам, че трябва да продължи напред. Разкъсана между наглед хладната си майка и счупената обвивка, каквато представляваше баща ѝ, нима беше странно, че назначената ѝ от съда психиатърка я бе обвинила, че не изразява открито чувствата си?

Сам преливаше от чувства. Нямаше как да стоиш до него, без да абсорбираш част от мъката, която като че ли струеше от гърдите му. Никой, който го погледнеше, не виждаше цяло човешко същество. Очите му постоянно бяха насълзени. Устните му потръпваха от мрачни мисли. Страдаше от кошмари, довели до изгонването му от жилищната сграда. Към края на онзи период, в който Клеър все още можеше да остава при него — по-скоро когато майка ѝ я принуждаваше да остава, — тя просто лежеше в леглото си, слагаше ръка на тънката стена между спалните им и усещаше вибрациите от раздиращите въздуха викове на баща си. Самият той се будеше от тях. Чуваше го как ходи из стаята. Питаше го през стената дали е добре и Сам неизменно ѝ отговаряше, че му няма нищо. И двамата знаеха, че е лъжа. Също така знаеха, че тя не ще отиде да провери наистина ли е така.

Не че беше напълно безсърдечна. Преди го бе правила десетки пъти. Втурваше се в стаята му със сърце в гърлото и го намираше свит в леглото, а завивките му бяха оплетени около него. Баща ѝ винаги се чувстваше неловко. Клеър знаеше колко безполезна беше за него, знаеше, че Хелън трябва да е тук, но тъкмо тази бе причината тя да си тръгне.

— Това ме кара да обичам майка ти по-малко — беше заявил Пол, щом най-накрая му разказа какъв бе животът след Джулия.

Пол.

Големият шампион на Клеър. Винаги вземаше нейната страна. Дори в деня, когато я арестуваха и ѝ плати гаранцията, когато всичко, което се бе случило, беше изцяло по нейна вина, просто каза:

— Не се тревожи. Ще потърсим адвокат.

Преди осемнайсет години Лидия се бе опитала да ѝ обясни, че проблемът с Пол Скот е, че той не я възприема като нормално, несъвършено човешко същество. Беше сляп за недостатъците ѝ. Покриваше грешките ѝ. Никога не би я предизвикал или уплашил, или вбесил, нито пък би събудил някоя от онези огнени емоции, заради които си струва да търпиш глупостите на един мъж.

— Нима това е лошо? — бе попитала Клеър, защото се чувстваше отчайващо самотна и изморена да бъде момичето, чиято сестра е изчезнала, или момичето, чиято сестра е наркоманка, или момичето, чийто баща се е самоубил, или момичето, което беше прекалено красиво, за да е за негово добро.