Драконът на Негово Величество [bg]

— Господин Мартин, задължен съм ви за вашата компания и обясненията ви. Бяха изключително полезни.

— Няма защо. — Мартин отново гледаше разколебан ту Лорънс, ту Гранби, сякаш се страхуваше какво може да се случи, ако ги остави сами. Уилям обаче бе направил намека си достатъчно ясен и въпреки неофициалното си държание младши офицерът изглеждаше способен да схване, че това носи тежестта на заповед.

— Ами, сигурно ще се видим на вечеря. Дотогава.

Потънали в мълчание, Лорънс и Гранби продължиха към терените за хранене или по-скоро към една скална издатина, предлагаща панорамен изглед към далечния край на тренировъчната долина, където се намираха. Там долината свършваше в естествена преграда и Уилям виждаше няколко пастири на смяна. С равен тон Гранби му обясни, че когато получат сигнал от издатината, избират подходящ брой животни за всеки отделен дракон и ги пускат в долината, където звярът да ги излови и изяде, стига в момента да не се провежда тренировъчен полет.

— Мисля, че го обясних достатъчно просто — заключи лейтенантът. Тонът му бе крайно неприятен — поредното прекрачване на границата, точно както се опасяваше Лорънс.

— Сър — рече тихо Лорънс. Гранби примигна, объркан за момент, и Уил повтори: — Достатъчно просто, сър.

Надяваше се, че това бе достатъчно, за да предотврати повтарянето на подобно неуважение, но ето че лейтенантът отвърна:

— На каквото и да си свикнал във Флота, знай, че тук не официалничим.

— Свикнал съм на учтивост. Ако не я получа, очаквам да получа поне уважението, което чинът ми предполага. — Ядът му най-сетне изплува на повърхността. Той закова спътника си с пламтящ поглед и усети как лицето му потъмнява. — Ще се поправите незабавно, лейтенант Гранби, или, кълна се в Бог, ще отнесете тежко наказание за неподчинението си. Не мисля, че Корпусът гледа толкова нехайно на подобно поведение, въпреки твърденията ви за обратното.

Гранби мигом пребледня и слънчевият загар по бузите му изпъкна.

— Да, сър. — Той се изпъна в стойка „мирно”.

— Свободно, лейтенант — веднага каза Лорънс и се обърна към полето със сключени зад гърба ръце. Не искаше повече дори да поглежда към придружителя си. Сега, когато огънят на праведния му гняв угасна, изведнъж се почувства уморен и нещастен, задето се бе сблъскал с подобно отношение. Отгоре на всичко сега трябваше да очаква и неприятните последствия от мъмренето. На пръв поглед Гранби му бе направил впечатление на приятелски настроен, симпатичен младеж, но дори и да не беше такъв, си оставаше летец, а Лорънс бе натрапник. Естествено, другарите на лейтенанта щяха да застанат зад него и враждебността им само щеше да утежни положението на Уилям.

Обаче нямаше друга възможност. Откритото неуважение бе напълно неприемливо, а Гранби прекрасно знаеше, че нахалството му прекрачва всякакви граници. Посърнал, Лорънс се върна обратно. Настроението му се пооправи едва когато отиде в двора и видя, че Темерер е буден и го чака.