Александрийската връзка [bg]

— Мнозина мои приятели загинаха заради терористи.

— Не си ли прекалено принципна?

— Не смятам. Палестинците не ни оставят голям избор как да действаме спрямо тях.

— Не правят нищо по-различно от онова, което евреите правеха през 1948 година — не успя да се сдържи Стефани.

Диксън се усмихна кисело.

— Ако знаех, че отново ще водим този спор, въобще нямаше да идвам.

Стефани бе наясно, че Диксън не обича да й се говори за тероризма от края на четирийсетте, дело по-скоро на еврейската страна, отколкото на арабската. Но нямаше намерение да разхлабва примката.

— Ако искаш, да си преговорим за хотел „Цар Давид“.

Въпросното заведение в Йерусалим бе служило като щаб на британското военно и криминално разузнаване. След внезапно нападение над една местна еврейска агенция и преместването на секретни документи в хотела, военните отмъстиха с бомба през юли 1946 г. Деветдесет и един мъртви, четирийсет и петима ранени. Сред загиналите имаше петнайсет евреи.

— Англичаните бяха предупредени — каза Диксън. — Не сме виновни, че предпочетоха да пренебрегнат предупреждението.

— Какво значение има, че са били предупредени? — попита тя. — Това си е терористичен акт — на евреи срещу англичани. Вашият начин да прокарате политиката си. Евреите искаха да изгонят англичаните и арабите от Палестина и използваха всякакви тактики. Точно както и палестинците в продължение на десетилетия.

Диксън поклати глава.

— Писна ми да слушам такива глупости. Накба е нещо смехотворно. Арабите сами побягнаха от Палестина през четирийсетте години, защото бяха уплашени до смърт. Богатите изпаднаха в паника; останалите си тръгнаха, след като арабските лидери ги помолиха. Всички искрено вярваха, че ще бъдем смазани за няколко седмици. И никой, включително и ти, никога не споменава евреите, прогонени от същите тези арабски държави. — Диксън вдигна рамене. — Всички разсъждават: И какво от това? На кого му пука за тях? Но бедните, окаяни араби — каква трагедия!

— Отнемеш ли някому земята, цял живот ще се бори за нея.

— Нищо не сме отнемали. Купихме тази земя, а и по-голямата част представляваше необработваеми тресавища и храсталаци, които никой не желаеше. Между другото, осемдесет процента от арабите, които напуснаха, бяха селяни, номади или бедуини. Земевладелците, които вдигнаха такъв шум, живееха в Бейрут, Кайро и Лондон.

Това го бе чувала и по-рано.

— Политическата линия на Израел явно не се променя.

— Арабите трябваше единствено да приемат решението на ООН от 1947 година, в което се обявяват две държави, една арабска и една еврейска, и всички щяха да са доволни. Но не. В никакъв случай. Никакъв компромис. Репатрирането винаги е било и винаги ще бъде необходимо условие за всяка дискусия. А това няма да стане. Израел е реалност, която няма да изчезне. Отвратително е как всички съчувстват на арабите. Те живеят като бежанци по лагерите, защото арабските управляващи искат така. Ако не искаха, щяха да предприемат нещо. Но те използват лагерите и определените им зони, за да поставят света в неудобно положение заради извършеното през 1948 година. Обаче никой, дори Америка, не порицава тях.