Александрийската връзка [bg]

Разполагаха с две, може би три минути.

Малоун хукна към спалнята. Тясното пространство не бе много по-голямо от собствения му апартамент в Копенхаген. Купчини отдавна изоставени книги и вестници лежаха по пода, леглото не бе оправено, нощните шкафчета и раклата приличаха на сергии от пазар за употребявани вещи. Забеляза по стените още карти. Израел и в миналото, и в настоящето. Нямаше време да ги разглежда. Коленичи до леглото, надявайки се инстинктът му да се окаже верен.

Хаддад се бе обадил на някого в Близкия изток, знаейки, че ще предизвика конфронтация. Когато неизбежно се бе стигнало до конфликт, той не се бе уплашил от битката, напротив, пръв бе нападнал, разбирайки, че ще загуби. Но какво бе казал? Знаех, че ще дойдеш. Каква нелепост. Напълно излишно бе да жертва себе си. Явно от доста време му тежеше чувството на вина заради убийството на онзи човек преди толкова десетилетия.

Дължа го на Пазителя, когото застрелях. Дългът ми е платен.

Това Малоун можеше да го разбере.

Заопипва под леглото и докосна нещо. Дръпна и измъкна кожена чанта и бързо разкопча катарамите. Вътре имаше книга, три тетрадки и четири сгънати карти. Надяваше се, че от цялата пръсната из апартамента информация тук е най-важната.

Вече наистина трябваше да тръгват. Тичешком се върна в кабинета.

Пам се появи от кухнята, притиснала кърпа към рамото си.

— Котън? — изви въпросително глас тя.

— Не сега.

Той сграбчи чантата и я избута през вратата, но не преди да грабне някакъв шал от облегалката на един от столовете.

Пъргаво заслизаха по стълбите.

— Как е кървенето? — попита той, когато излязоха на тротоара.

— Ще оживея. Котън?

Сирените бяха на не повече от пресечка зад тях. Той уви раменете й с шала, за да прикрие раната. Закрачиха с възможно най-небрежен вид.

— Не махай кърпата от рамото — каза Малоун.

След трийсетина метра стигнаха някакъв булевард и се гмурнаха в морето от непознати лица, устоявайки с мъка на изкушението да ускорят крачка.

Малоун хвърли поглед назад. В дъното на уличката се появиха мигащи светлини, които спряха пред къщата на Хаддад.

— Котън?

— Да, знам. Давай да се махаме.

Знаеше какво иска да му каже. И той го бе забелязал, когато се върнаха в апартамента. По стените нямаше кръв. Нито по пода. Липсваше и задушаващата миризма на смърт.

Телата на Ева и Джордж Хаддад бяха изчезнали.