Конспирацията „Моцарт“ [bg]

Ректорът се отдръпна от катедрата и протегна ръка, докато Филип Арагон с уверена крачка се приближаваше към него. Стотици обективи се фокусираха върху тях. Петстотин души скочиха на крака. Висок и елегантен, младият политик беше облечен в изискан костюм, без вратовръзка. Той изчака да стихнат аплодисментите и започна речта си.

— Дами и господа, благодаря ви, че се събрахте тук тази вечер.

Големият лозунг на екрана зад него изчезна; публиката зашумя, когато на негово място се появиха живи кадри на протестиращите неонацисти. Бръснати глави. Свастики. Грозни физиономии, замръзнали в гримаса на омраза.

Арагон се усмихна.

— Искам да благодаря също така на нашите приятели неонацистите, дошли да ме посрещнат. — Той изчака думите му да се възприемат от всички, преди да продължи: — Със самото си присъствие отвън тези хора са най-добрият аргумент в подкрепа на моите тези. Дами и господа, някои твърдят, че интегрирана Европа вече била факт. — Арагон направи поредната пауза, докато публиката се смееше на абсурдността на това твърдение. Собствената му усмивка бе изчезнала. Той обгърна залата с блеснал поглед. — Истината се вижда навсякъде около нас. Европа затъва в потоп от националистически страхове и човешка алчност. Но ние можем да я спасим. Заедно ние можем да изградим обединена Европа. Чиста Европа. Свободна Европа. Европа за хората!

Тълпата зарева одобрително. Зад гърба на Арагон картината с протестиращите неонацисти изчезна от екрана и отново се появи неговият лозунг, сякаш в подкрепа на думите му: L’Europe RedECOuVERTE. Аплодисментите преминаха във френетични овации.

Докато наблюдаваше на монитор сцената в удобната приемна зад кулисите на залата, Колет Арагон отпи от кафето си в пластмасова чашка и се усмихна. Съпругът й действително владееше публиката си до съвършенство. Наоколо, привидно безцелно, се мотаеха партийни функционери и цивилни охранители. В другия край на изпълнената с хора стая бе застанал Луи Моро, бивш командир на специализираното звено за борба с тероризма към Жандармерията, когото лично тя бе назначила за началник на охраната на съпруга й. Колет нямаше особено доверие на държавните правоохранителни органи, а Моро приемаше новата си длъжност изключително сериозно. Лампите на тавана се отразяваха в бръснатия му череп, докато той стоеше изправен със скръстени ръце и наблюдаваше съсредоточено стената от видеомонитори, показващи аудиторията от най-различни ъгли.

Публично Колет подкрепяше изцяло съпруга си във всичките му идеи и начинания. Филип Арагон беше добър човек. Но дълбоко в себе си тя се надяваше един ден той да се откаже от всичко това и да се върне към архитектурата. И то не само заради въртележката от непрестанни пътувания и редуващи се едно след друго интервюта. Шеметната бързина, с която се бе развила политическата му кариера, беше изненада и за самия него. Но Колет знаеше, че колкото повече растеше популярността му, толкова по-вероятно бе да се превърне в мишена за атентат. На публични сбирки като тази дори най-засиленото полицейско присъствие не можеше изцяло да гарантира сигурността му. Нямаше как да претърсват всеки на влизане в залата. Достатъчно беше отнякъде да се промъкне някой готов на всичко фашист фанатик с пистолет в джоба.