Конспирацията „Моцарт“ [bg]

— По дяволите!

Бен я погледна.

— Е, какво ти каза?

— За нас пишат по вестниците. Някой от зяпачите в библиотеката сигурно им е пратил снимката ни с надеждата да изкара малко пари.

— Радостите на славата…

— Е, и славата си има лошите страни.

— Ето защо бях против да пътуваме заедно — каза той. — Ти трябваше да останеш в моята къща. — Пръстите му нервно барабаняха по волана. — Както и да е. Няма смисъл да се ядосваме сега за това. Каква беше тая история за Оливър?

Тя разправи на Бен за обаждането на детектива.

— Какво иска според теб?

— Нямам представа.

— Може би вместо да пътуваме до Равена, трябва първо да отидем в Австрия, за да се срещнем с него. Може да се окаже важно.

— Или пък поредният капан.

— Е, хайде, Бен, не можем вечно да се крием от полицията! Все в един момент ще прибегнем до тях. Ако Оливър наистина е бил убит…

— Разбирам. Искаш правосъдие.

— Да. Искам убиецът на моя брат да бъде изправен пред съд. А ти?

— Аз искам убиецът на моя приятел да си плати за деянието.

— Какво означава това?

— Че нямам доверие на системата. Имам си мои начини да постигна каквото искам.

— Забелязах — каза тя.

— И тези начини вършат работа.

— Моята представа за правосъдие не е куршум в главата.

— Не си мисли, че на мен ми харесва повече, отколкото на теб.

— Но това ти е професията, нали?

Бен не отговори.

Известно време пътуваха мълчаливо. Лай гледаше напред към обвитото в мъгла шосе, заслушана в ритмичния шум на чистачките.

Случващото се напоследък бе толкова чуждо на природата й, толкова объркващо и непосилно. Чувстваше се така, сякаш постепенно и безвъзвратно се откъсваше от действителността, отплуваше в някаква паралелна вселена, без карта и компас. На моменти й се струваше, че сънува, че всичко е плод на въображението й. Помисли си за света, който бе оставила зад себе си, за хората и навиците, които съставляваха този неин свят, и които я очакваха да се завърне при тях. В момента те й изглеждаха отдалечени на милион километра. Предишният й живот беше динамичен и напрегнат, една безкрайна въртележка от пътувания, репетиции и представления, сцена след сцена, хотел след хотел. Но поне беше организиран и безопасен.

А сега всичко това внезапно бе рухнало. Дали нещата от живота й щяха някога да се върнат в старото си русло? Кога ли щеше да свърши този кошмар? Тя подпря глава на дланите си.

Бен й подаде плоската бутилка.

— Ето, пийни си.

— Ами… защо не! — Лай отпи няколко дълги глътки. — С това нещо се привиква — каза тя, докато му връщаше бутилката.

— На мен ли го разправяш! — подметна той и също отпи.