Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
откри, че се напряга да чуе тихото им и нетърпеливо дишане.
- Благословено да е царството - най-сетне започна Константин и
гласът му се понесе плавно над тях - на Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и завинаги, и вовеки веков.
Вася си каза, че той не звучи като отец Семьон, макар думите на
литургията да бяха същите. Гласът му беше като гръмотевица и
въпреки това той поставяше всяка сричка на мястото й, така както
Дуня правеше бодовете си. При неговия маниер на говорене думите
оживяваха. Гласът му беше дълбок като реките през пролетта. Той им
говореше за живот и смърт, за Бог и за греха. Говореше им за неща, които те не познаваха, за дяволи, мъчения и изкушение. Искаше сами
да си го представят, да видят как са подложени на Божия съд и след
това са прокълнати и запратени долу в ада.
Пеенето на Константин караше тълпата да се приближава все повече
към него, докато накрая хората започнаха да повтарят думите му като
ехо, замаяни и хипнотизирани от ужас. Гъвкавият камшик на гласа му
ги принуждаваше да го повтарят пак и пак, докато покорните им
гласове не замлъкнаха и те не останаха заслушани, като уплашени
деца по време на гръмотевична буря. Точно когато вече бяха на ръба
на паниката - или на екстаза, - гласът му стана успокояваш:
- Смили се над нас и ни спаси, защото Той е добър и обича човешкия
род.
Настъпи тежко мълчание. В тишината Константин вдигна дясната си
ръка и благослови тълпата. Хората излизаха бавно от църквата, като
сомнамбули, вкопчени един в друг. На лицето на Ана беше изписано
изражение на екзалтиран ужас, което Вася не можеше да разбере.
Останалите изглеждаха замаяни, дори изтощени и в очите им се
четеше страх и възторг.
- Льошка! - извика Вася и хукна към брат си.
Но когато се обърна към нея, той беше пребледнял като останалите
и очите му срещнаха нейните сякаш от много голямо разстояние. Тя го
зашлеви, уплашена от празнотата в погледа му. Внезапно Альоша
дойде на себе си и я блъсна така, че тя за малко не падна в праха, но
Вася беше бърза като катерица и с нова рокля. Дръпна се назад, успя
да се задържи на крака и в следващия миг двамата се гледаха
кръвнишки, стиснали юмруци, а гърдите им се повдигаха и спускаха
тежко.
И двамата се опомниха едновременно. Засмяха се и Альоша каза:
- Значи е вярно, Вася? Между нас има демони и ни очакват мъки, ако
не ги прогоним? Но чортите... той за чортите ли говори? Жените
винаги са оставяли хляб за домовоя. Какво го е грижа Господ за това?
- Независимо дали става дума за истории или не, защо трябва да
прогонваме домашните духове заради думите на някакъв стар
свещеник от Москва? - сопна се Вася. - Винаги сме им оставяли хляб, сол и вода и Господ не се е гневял на това.
- Не сме гладували - колебливо се съгласи Альоша. - И не е имало
пожари или болести. Но може би Господ ни чака да умрем, за да ни
подложи на наказания, които може никога да нямат край.
- За бога, Льошка! - започна Вася, но беше прекъсната от Дуня, която
ги викаше.
Ана беше обявила богато угощение и Вася трябваше да омеси
кнедли и да бърка супата.
Вечеряха отвън с яйца, каша, летни зеленчуци, хляб, сирене и мед.
Обичайната весела бъркотия беше укротена. Младите селянки стояха
на групички и си шепнеха.
Константин дъвчеше замислено с доволен вид. Пьотър беше
намръщен и въртеше глава насам-натам като бик, подушил опасност, но все още не бе забелязал вълците в тревата.
Татко разбира дивите зверове и нашествениците, каза си Вася, но не може да се
бори с греха и проклятието.
Останалите гледаха втренчено свещеника с ужас и жадно
възхищение. Ана Ивановна сияеше с някаква колеблива радост.
Техният плам сякаш издигаше Константин и го понасяше като
галопираш кон. Вася не го знаеше, но в тишината на нефа, след като
всички се бяха разотишли, свещеникът беше вложил цялото това
чувство в прогонването на злите духове, докато накрая дори и слепец
би се заклел, че чува как дяволите пищят и бягат, за да спасят живота
си вън от стените на Пьотър и надалеч.
***
Това лято Константин ходеше сред хората и слушаше за техните
неволи. Той благославяше умиращите и новородените.
Слушаше, когато му говореха, и когато дълбокият му глас отекнеше, хората се смълчаваха, за да го чуят.