Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
се разшири и те закрачиха по нея един до друг.
- Баща ми каза, че сте били по всички краища на земята - каза Вася. -
До Цариград и двореца на хилядата царе. До църквата на Светата
мъдрост.
- Да - отвърна Константин.
- Ще ми разкажете ли за нея? - помоли го тя. - Татко казва, че привечер
ангелите пеят. И че Царят царува над всички Божии люде, сякаш той
самият е Бог. Че има стаи, пълни със скъпоценни камъни и хиляда
слуги.
Въпросът й го изненада.
- Не са ангели - бавно отвърна Константин. - Те са просто хора, но с
гласове, които не биха посрамили и ангелите. На свечеряване
запалват стотици свещи и навсякъде има злато и музика...
Той внезапно спря.
- Сигурно е като в рая - възхити се Вася.
- Да - отвърна Константин.
Споменът накара гърлото му да се свие: злато и сребро, музика, ерудирани мъже и свобода. Гората сякаш го задушаваше.
- Това не е подходяща тема за момичета - добави той.
Вася повдигна вежди. Стигнаха до един къпинов храст. Вася набра
една шепа.
- Вие не сте искали да дойдете тук, нали? - предположи тя край
къпинака. - Ние нямаме музика или светлини и хората ни са твърде
малко. Не можете ли да си заминете обратно?
- Отивам там, където ме изпрати Бог - студено отвърна Константин. -
Ако работата ми е тук, то ще остана тук.
- И каква е работата ви, батюшка? - попита Вася.
Тя беше спряла да яде къпини. За момент очите й се стрелнаха към
дърветата над главата й.
Константин проследи погледа й, но там нямаше нищо. По гръбнака
му пропълзя странно усещане.
- Да спасявам души - отвърна той.
Можеше да преброи луничките по носа й. Ако изобщо някое момиче
се нуждаеше да бъде спасено, то определено беше това. Къпините бяха
изцапали устните и ръцете й.
На устните на Вася заигра лека усмивка:
- Тогава ще спасите ли и нас?
- Ако Господ ми даде сила, ще ви спася.
- Аз съм само едно селско момиче - каза Вася и отново се протегна
към къпиновия храст, като се пазеше от тръните. - Никога не съм
виждала Цариград или ангели, нито съм чувала Божия глас. Но
мисля, че трябва да внимавате, батюшка, защото Бог не говори с
гласа на нашите собствени желания. Ние никога преди не сме се
нуждаели от спасяване.
Константин я погледна втренчено. Тя само му се усмихна. Повече
приличаше на дете, отколкото на жена - висока, слаба и изцапана с
къпинов сок.
- Побързайте - подкани го тя. - Скоро ще бъде съвсем светло.
-
***
В онази нощ отец Константин лежеше на тясното си легло, трепереше и не можеше да заспи. На север вятърът имаше зъби, които
хапеха след залез, дори и през лятото.
Беше поставил иконите си, както беше правилно - в ъгъла срещу
вратата. Божията майка висеше на централно място, а Светата Троица
беше точно под нея. Привечер господарката на дома срамежливо и
услужливо му беше дала дебела свещ от пчелен восък, която да сложи
пред иконите си.
Константин я запали и се радваше на златистите й искри. Но на
лунната светлина свещта хвърляше злокобни сенки върху лицето на
Богородица и караше странни фигури да танцуват лудешки между
трите лица на Всевишния. В нощната къща имаше нещо враждебно.
Едва ли не дишаше...
Каква глупост, помисли си Константин. Ядосан на себе си, той се
изправи с намерението да духне свещта. Но докато пресичаше стаята, чу ясно хлопването на врата. Без да се замисля, се обърна към
прозореца.
Една жена се стрелна през пространството пред къщата, увита в
тежък шал. Под него изглеждаше пълничка и безформена. Отец
Константин не можеше да каже коя е тя. фигурата отиде до вратата на
църквата и спря. Ръката й хвана бронзовата халка и дръпна вратата, за
да я отвори, след това потъна вътре.
Константин се взираше в мястото, където изчезна жената. Разбира
се, нищо не можеше да попречи на някого да отиде да се моли посред
нощ, но в къщата също имаше икони. Човек спокойно можеше да се
моли пред тях, без да му се излиза в мрака на влажния нощен въздух.
Освен това в поведението на жената имаше нещо потайно, почти
виновно.
Все по-любопитен, раздразнен - и разбуден, - Константин се извърна
от прозореца и навлече расото си. Стаята му имаше собствена външна
врата. Той се измъкна безшумно през нея, без да си прави труда да
обува обувки, и се отправи по тревата към църквата.
***
Ана Ивановна коленичи в мрака пред иконостаса и се опита да не
мисли за нищо. Мирисът на прах, боя, пчелен восък и старо дърво я