Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Тогава се чу блеене и в помещението влязоха няколко снежнобели овце, водени от голям смолисточерен овен. Една от тях носеше бяла покривка с избродирани по краищата животински фигури; другите крепяха на гърбовете си табли, отрупани е бокали, дървени паници, ножове и дървени лъжици, които кучетата грабнаха и бързо наредиха върху сглобените маси. Тези маси бяха съвсем ниски толкова ниски, че дори и Билбо не би могъл да седне удобно. Едно от понитата придърпа два ниски стола е дебели, къси крачета и тръстикови седалки — те бяха предназначени за Гандалф и Торин. На другия край кончето нагласи също такъв голям черен стол и за Беорн (на който той се разположи и простря дългите си крака под масата). Това бяха всичките столове в помещението ниски, както и масите, навярно заради удобството на чудноватите животни, които прислужваха. А на какво седнаха останалите? И те не бяха забравени. Другите три понита дотъркаляха за тях пънове, закръглени като барабани, изгладени, полирани и достатъчно ниски дори и за Билбо. И тъй скоро всички бяха насядали вече около трапезата на Беорн в просторната зала, която от години не беше виждала толкова много гости.

Тук пътешествениците се нахраниха така, както не бяха се хранили от напускането на Последния удобен дом на запад и раздялата с Елронд. Светлината на огъня и на факлите потрепваше и ги озаряваше, а на масата мъждукаха и две високи червени свещи от пчелен восък. През цялото време, докато вечеряха, Беорн им разказваше с плътния си гръмовит глас за пустите земи отсам планините и най-вече за някакъв тъмен и опасен лес, който се простирал далеч на север и на юг; намирал се на един ден усилен ход и препречвал пътя им на изток. Всъщност ставаше дума за страховитата гора Мраколес.

Джуджетата слушаха и поклащаха бради, защото знаеха, че скоро трябва да навлязат в тази страшна гора и че след преминаването на планините това е най-опасното препятствие, което им предстоеше да преодолеят, преди да стигнат до драконовото леговище. След като се навечеряха, те започнаха да си разказват приказки, но на Беорн сякаш му се додряма и той престана да ги слуша. Говореха най-вече за злато и сребро, за скъпоценни камъни и за красотите, които можел да създаде ковашкият занаят. Беорн обаче явно не се интересуваше от подобни неща. В неговия дом нямаше никакви златни или сребърни предмети и освен ножовете изобщо не се виждаше нищо друго, направено от метал.

Гостите дълго седяха на масата над дървените си бокали с медовина. Вън падна черна нощ. Огънят бе подсилен с нови цепеници и макар че факлите бяха угасени, гостите продължаваха да седят в светлината на танцуващите пламъци от огнището. Дървените стълбове на къщата се възправяха зад гърбовете им като дървета в гора. Дали беше някаква магия, или не, но на Билбо му се стори, че; откъм покривните греди дочува бухането на бухал и звук, подобен на шумоленето на вятър сред клони. По едно време гласовете на джуджетата станаха някак далечни и той задряма; но изведнъж някакъв шум го събуди.